автор: cefuleSteven

Знам, че този глупак не е направил нищо от нещата, за които го обвиняват. Накиснали се го дружките му, аз знам и схемата. Не е трудна, ама не е за него. Той кръчмаря за вересия не може да излъже, та данъчни измами ще ми прави. Да, ама ще си го отнесе. Като всички глупаци ще си го отнесе.
Понякога ми иде да го пребия. И аз не знам защо. То че един поет навремето ми взе кучката, взе я, но този не прилича на него. Онзи – оперен като паун върви. Смешен, чак да те разплаче, ама прави глупачките зяпнали да го гледат. Този за нищо не става, даже и за тормоз. Жал ти става, избива те нещо човешко. Не че с теб някой ще се отнесе така, ако сам не защитиш достойнството си, но и аз не знам защо го взех под крилото си.
То няма и от кого да го пазя, освен от себе си. Цигането го отведоха бързо и го осъдиха по бързата процедура. Двамата алкохолици, които затвориха при нас миналата седмица, още по-бързо препратиха да се лекуват.
Само ние двамата сме, но пак си го пазя. Ако не бях аз, щеше да види хартия и химикалки на кукуво лято. Дежурните го нямат за човек. Уж учтиво му говорят, а го бъзикат, бъзикат... А той даже не се усеща. Мисли си, че го уважават като приятелите му вън. Тези, които го пратиха да кисне тук и да чака присъда, след която кой знае на какви ще попадне. Няма да са като мен, последни глътки живот съм му.
То и аз го подмятам, карам го вечер да чете, ахкам и охкам. Правя се на затрогнат, а изобщо не ми харесва какви ги е написал. Сигурно и читателите му така. И изобщо, цял живот си е бил в предварителния арест сред наздиратели - приятели, които най-учтиво са го нямали за човек. И сред читатели като съквартиранта му, които и не го харесват, и ги е страх нощем да останат на тишина, за да не чуят душата си, че тя е по-тежък автор и по-сериозни послания има, а от тях боли.
Иска ми се понякога честно да му кажа, че не е никаква жертва на обществото, никакъв неразбран гений и дори низвергнат талант не е; че е получил повече признание, отколкото му се полага. Иска ми се да му кажа също, че е душа човек, а такива рядко се раждат и Господ ги пази, като прави дори изчадия като мен свои провидения. Знам, никак няма да го поласкае, може и да го заболи, даже да ме намрази и ако не ме намрази, съвсем ще падне в очите ми. Но... иска ми се да му го кажа, защото само то може да пробуди малкото зрение, което му е останало и да види поне за кратко истинския свят, а той, колкото и гаден да е, е по-красив дори от фантазиите на гениите, да не говорим за посредствени драскушки като него.
Такива ми идват. Преди изобщо не съм мислил толкова и излишно. Знам, че си губя времето. Има неща за живота си, които трябва да реша. За съпругата си, за другата, с която искам да продължа, за дъщерите си, за бизнеса, за свободата си. Вместо това ангажирам мозъка си с глупости. То така е по-лесно, но никога преди не ми е било нужно да го правя. Ще му кажа каквото трябва и ще си вляза в релсите.
Само искам първо да разбера що за изчадие е. И други най-различни съм виждал, но такова като него - не. Има сутрини, в които гледа страшно. Тръпки да те побият, сигурно много бой е ял заради такива физиономии и жените му за това са го напускали. Друг път - отнесено. Тук е и го няма. Като дрогиран, без да е дрогиран. Колкото и да е гаден денят, вземе ли листа, тръгне ли по него ръката му, различен става. Лицето му - първо като платно, нищо по него. После едни налудничави физиономии, смях да те избие. Понякога се усмихва, понякога устните му стават тънки като че ще влиза в бой. После - изтощен, усмихнат и блажен.
Чете ми едни, не ти е работа. Не че са кой знае какво, но ние сме в килията. Полъх от едно измислено "отвън" раздвижва вмирисания въздух. Забравени неща си спомням, даже изключвам, че сме в килия. Все едно сме се затворили в някое селско мазе и си разказваме врели - некипели на отлежала и бабек.
Питам го как е прописал, той ми излиза с една измислена история. При това ме върза, за пръв път ме върза. Толкова убедително ми разказа тази щуротия, че чак на другия ден, мислейки си за нея, се усетих.
- Бях на осем или девет, не помня вече. Тате все пишеше на майка, че ще се върне и ще идем на море, а юни минава, минава и юли, и август минава. Всички комшийски деца разказваха какво е било. И ме питат аз кога ще отида, някои са готови да ме майтапят, други направо си ме майтапят, а аз искам да ида на море и знам, че тате няма да се върне, за да идем на море. И толкова тъжно ми беше, че се затворих вкъщи да не ме майтапят и сам си измислих море. Писах цяла вечер и цяла нощ, и цяла сутрин. Пиратски кораби, съкровища, бури... Спах през деня, а на вечерта писах пак. И така - цяла седмица. После татко се върна и наистина ни отведе на море. При това в Гърция, на Азорските острови, насам - натам. Но нищо по-особено не беше от приключенията, които сам си измислих.
Мълча на следващата вечер и сериозно съм му сърдит. Толкова точен бях с него. На парцал можех да го направя. А той... мами ме. Попитах го като човек. Като читател. Като единственото, което има в смърдящата си килия. Не беше честно.
- Кого си помисли, че излъга? - казах кротко.
Подскочи като скакалец. Много се стресна. Този път излъга от страх, а аз пак му повярвах:
- С мама отидохме в нов град. В ново училище бях, не исках да съм последния. Дадоха ни едно домашно. Хубаво го написах. Даже не помня каква беше темата, само помня, че хубаво го написах, но последния ред нещо... Не го предадох. От тогава все се опитвам да напиша онзи ред, който не завърши смисъла, а търсейки го, съвсем се оплетох, отдавна забравих за какво идеше реч.
Този път като осъзнах измислицата, не се раздразних.
Не помни. Иска му се да ми каже, но не помни. Отговорите му обаче бяха забавни и все различни:
- Топли ми ръцете, все едно ги е хванала в своите жената, която описвам. Докато чертите й бавно стават все по-ясни и по-ясни пред очите ми. И когато стане като истинска, тогава я изгубвам. За да не я срещна никога повече и да я затърся в друга...
Като мен, но аз - с истински жени. То и той май така с тях, но мълчи си по въпроса. Продължава да ми ги приказва разни:
- Сърбеж, много силен сърбеж по средния пръст на дясната ръка, отляво. Там, където се притиска химикалката.
Спомням си онази вечер - не можах да мигна. Познавам фалшивия тон, веднъж човек може да ме метне, но втори път - не. Ще го позная по гласа. Научил съм се. Няма как, необходимо ми беше. Този си противоречи, разказва взаимно изключващи се неща... И не лъже!
Не мога да си го обясня. Не мога...
- Като душ след уморителен ден под жежко слънце и физически труд. Чувстваш се тежък и нечистоплътен, а когато се излее това от ръцете ти, леко ти е, сякаш си ангел.
Пак и пак му задавах въпроса.
- Близо година - писма. Мислех си, че е измислица, но все пак се събрахме. Стана като с морето в Гърция. Измислицата за онова, което беше между нас, се оказа по-хубава от истината. И продължих да я търся.
А аз - да настоявам.
- Исках да забравя, че ми е студено, че съм гладен, че нямам дори настояще, а за бъдеще не мога и да си помисля. И приех друг в себе си, които пишеше вместо мен. После друг.
Това ми каза в последната вечер, преди да го заведат на съд. Така и не разбрах що за изчадие е. На другия ден пазачът, застъпил на дежурство и приличащ на трол, пак донесе тетрадка и химикалки.
Тъжно... Не помня откога не бях се просълзявал. После ми стана не тъжно, а празно. Разтворих тетрадката. А тя празна. И започнах да я изписвам...