автор: secret_rose

Съзнания.
Татван, 2004 - 2005

"Хиляда души ще падат от страната ти, И десет хиляди до десницата ти, Но до тебе няма да се приближи.

Само с очите си ще гледаш, И ще видиш възмездието на нечестивите
Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое, И си направил Всевишния обиталището си,
Затова няма да те сполети никакво зло, Нито ще се приближи язва до шатъра ти.
Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе Да те пазят във всичките ти пътища."
Псалм 91


Просто не можех да откъсна очи - дървените фигурки, украшенията за стена от сребро и кожа, тъканите пана, закрепени за бамбукови пръчици, короните, табуретките и иранските масички с дърворезба, параваните, сандъците... - всичко в този магазин беше разкошно. Собственика, дребен човечец с развален турски, гордо съобщи, че ги доставя направо от Индийските кораби, акустирали около Искендерун или на Иранската граница. В Индия работната ръка била евтина и той си набавял комплект масички, 7 на брой, с различна големина, за 20 лири, а ги продавал по 100 всяка. Едва се сдържах да му прошепна, че в Истанбул са по 800 и повече, но си замълчах. Тук пазарлъка е закон, традиция, и никога не минава без него, затова измъкнах една красива силиконова роза с дървена дръжка от вазата до мен и се запазарих за цената. Докато се разправяхме изпихме по два чая и опитах най - вкусните меденки на света. В крайна сметка се договорихме да му я плащам разсрочено - цели седем месеца и свалих цената и от 9 на 7 лири. Човека ме гледаше удивен а аз твърдях, че имам само дребни, но не мога да си тръгна без розата. И наистина имах само някакви стотинки, след като дадох на един пекар 20 лири за да ми извади из под щанда поничка за Ванесса, неблагоразумно огладняла по време на Рамазан. Преди години в Либия свекър ми бе преживял нещо ужасно, понеже се навел да пие вода докато слънцето напичало около 12 - цяла тълпа религиозни мъже го нападнали и едва успял да измъкне от джоба си документ, че е опериран преди седмица. Все си спомнях случая, звъннеха ли барабани и гонгове за Сабур. Още преди разсъмване по улиците минават момчета и приканват събуждане за да не пропусне някой последното хранене. По време на Рамазан терора намалява, хората празнуват и не се избиват, но този пост бе по-различен. Тъкмо излизах от дюкянчето когато по улицата притичаха група мъже, после чух изстрели. Гърмяха се направо там, на два метра от мен и детето ми гледаше как падат. Продавача ме дръпна в магазина и захлопна вратата. До момента нямах представа какво означава шок. Седях, мълчах и не мислех, изобщо не можех да помръдна и в ума ми само проблясваха минали събития, свързани някак с ВИС1 и ВИС2 които веднъж се стреляха по улиците на Пазарджик а хората залягаха под масите в кафенетата, но това тук беше друго. Беше война. Успях да напипам телефона в джоба си но не знаех на кого да звънна. Мъжа ми можеше да не вдигне и тогава щях да се предам съвсем. Позвъних на Зина и тя след 10 минути ме прегърна. След малко всичко утихна. Бутнах Ванесса в ръцете и и излязох. Една забрадена жена беше паднала над кървящо тяло и щом ме видя се хвърли срещу мен и ме заблъска. Веднага наизскачаха войници, отблъснаха я с прикладите и ме задърпаха назад а аз чувах думите и: "помоли се на твоя бог за сина ми, ти си гяур, помоли се за сина ми..." Помня, че нямаше глас... След около час мъжа ми пристигна сериозно разгневен и изплашен и ме закара в къщи като взе ключовете със себе си на излизане. Минаха два дълги дни, в които се научих да пека хляб и питки за да не умрем от глад с Ванесса. Накрая си дойде и каза, че всичко е свършило. Не ме пусна да изляза цял месец но пък си остана в къщи и макар да сумтеше и да не отговаряше на въпросите ми, виждах в очите му спокойствие и можех да спя. Съпругите на военните говореха само за последните събития и се наслушах на страшни истории, случвали се в различни точки на Турция. Започнаха да ни извозват до болницата и магазините с минибусчета с по 6 въоръжени войници, имахме определени часове за излизане а вечер след 20.00 часа никой не се показваше навън. Получих цял такъм ирански масички с дърворезба за подарък, комплект сандъци за чеиз, скрити един в друг и облечени с кожа и множество красиви предмети, които бях загледала в онова магазинче. Нищо обаче не можеше да ми върне спокойствието и един ден се озъбих, че искам Пуши - интересна, тъкана вещ на черно-бели или червено-бели квадратчета с ресни, която терористите увиваха около главите си. G. през смях призна, че съм неуправляема и ми купи. За да ме накара да съм по - предпазлива и да осъзная сериозността на терора, веднъж контрабандно ми донесе пакет снимки, за което можеше да бъде арестуван. Бяха снимани две села около Хаккяри, нападнати от терористи преди месец, когато се стреляше и при нас. Къщиците бяха надупчени от куршуми, навсякъде имаше трупове на жени и деца а една снимка смрази кръвта ми - бебе лежеше убито в люлката си. Не проумявах как е възможно, с кои ръце са посегнали да отнемат крехкия живот на тези същества - тяхна кръв, кюрди, но войната отдавна считах за нелогична. Той ми разказа, че много от терористите били студенти, между вещите им намирали книги и наркотици а веднъж, когато заминал с отряд и заповед да изчисти селото, за което била подадена информация, че укрива ПКК група и селяните са избити, насреща му наизскочили само старци, жени и деца, до един въоръжени и готови да стрелят по всичко, което се приближи. Сред жените съзрял бременна и обърнал отряда. Хората, останали живи, се страхували от ново нападение и били готови да се защитават срещу терористи и войници. Тази случка му коства много, но тихо сподели, че има заповеди, които никога няма да изпълни. Гледах го и си мислех, че съм омъжена за убиец. Гледах го, и си мислех, че ако някой насочи оръжие срещу Ванесса, аз самата ще стана убиец. Мислех си за собствената ми скрита дълбоко от мен същност, за която нищо не знаех и която подаваше ноктенца изпод страха и притеснението, допусна ли да излязат навън. Мислех си, че убитите момчета трябва да пишат стихове, да се влюбват и да пеят вместо да умират с писъци. И че въпреки всичко, обичах и милеех за този изстрадал народ, че света може да му даде възможност да бъде добър, но не иска.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...