автор: Zilzak

И притиснат там под лунно наметало
в сън безкраен, като прашна вечност, мечтаех да се потопя.
Във бледи сенки тяло морно да положа, одър вечен
на теглилата адски, душа си сам на Луцифера да предложа.

И стоях си там, във стаята позната, пълна със мечти,
копнежи, стари рани не зарасли, купища сълзи.
Надвесил морен поглед над четивото прашно,
тайно се надявах, утро бързо да настъпи,
че нощите са тъй омайни на Нергала най-омразни дъщери.

В миг един надигам паднали клепачи-
„Нещо тук не е на ред, нещо в стаята позната липсва“
Ала очите слепи са за тая липса и не виждат що го няма.
И пак камината във своя пукот на кървава жарава ме омайва
и във сладка дрямка и копринени окови оковава.

„Но защо ли сладки сън не идва, пристан пуст, покоя не намирам?“
На ума ми мира туй не дава- „Нещо липсва“
В гърдите дупка се отвори и сърцето сякаш проговори.
„Ти глупец си на глупците, къде е твоята любима?“
Ръка си на гърдите аз положих и отвърнах-
„Сам я Бог прибра и само в сънищата ми пристига“

Взор надигам прашната й снимка с поглед да изпия
и умирам, в мен се всичко в миг прекърши.
Само огън адов във гърди гори и впива тая гледка нокти в моите очи.
Моята любима от портрета не наднича. Празна, празна рамка
само там стои и сякаш грозно се присмива и кинжали във душата ми забива.

И наднича там от горе празнотата, смее се и жлъчно ми подмята-
„Къде е твоята любима, сам си, като скот орисан“
Ала думите не чувах аз, глухи бяха моите уши,
в ума ми само мисълта – „Къде е мойта пътеводна светлина?“ пламти.

И пак се рамката проклета заобажда, загълча.
„Проклета, пуста самота е в тебе и мрак се само стеле.“
Като орли свирепи тия думи в мен разкъсват всяка част,
като дяволи рогати скачат те над адовата паст.

И изправих се аз робът на нозе горящи, и закрачих в стаята умислен.
„Сън ли е това или реалност, дали съм си ума изгубил?“
И мисълта си не довършил пак се рамката обади-
„Луд си ти във чуждите очи, да обичаш спомен,
да търсиш в пепелището искри.“

Тогава в мене нещо се обади, разбунтува, разкрещя-
„Не съм аз луд, туй е моята съдба. Не ще да сетя ласка,
всичко бе за мене тя, без нея няма красота!“

И нагло пак се рамката обади с грозен глас, като от рог-
„Не ще се върне твоята любима, не ще да видиш новата зора.
Ще вехнеш тук, забравен от света, дорде не сетиш
алчната прегръдка на смъртта.“

И змия се във гърди ми залежа, засъска, разлюти се.
Запръска отрова от зловонна си уста и в мене всичко изгоря.
Не бях се сетил аз за края на своята съдба.
Не бях се сетил аз за хладната целувка на смъртта.
„Господи ако това е някаква шега,
вземи ме, отърви ме ти от тез вековни теглила.“

Ала в мигом рамката изчезна, изгасна пламъка в жарта.
Дочувах само тътен тъй отдалечен, тътен тъй зловещ
от битка исполинска сякаш, на божии брътвеж.
И ето пак, неземен трясък чувам в своята глава-
„Господи спаси ме, усещам век целувката на лудостта.“

В миг очи отворих. Сън, сън било всичко до сега.
Сън от ада, вечния кошмар. Няма рамка, няма и любима,
само бурята на вън. Топъл дъжд земята във прегръдка
животворна цяла я облива и стопява спомена за маята любима.

Галин Господинов