автор: marcusjunius

Бай Симо Бунара живееше в село С. в Добруджа, почти до морето. Правеше каквото прави, друго да не е, бай Симо копаеше бунара на баща си. Бай Симо беше на осемдесет и три, когато изчезна, а когато бил на осем, баща му започнал да копае кладенец в скалите под къщата им.
Било му отколешна мечта да си има "негова си вода" и той хванал кирката, въпреки че всички разбирачи в селото твърдели, че в „тоа камик вода нема”. Бащата на бай Симо умрял на седемдесет и една. Тогава Симо бил на четиридесет и девет, а бунарът – на малко повече, на петдесет и три. Метра. Широк и дълбок като дяволска дупка и също толкова сух. Повече от трийсет години бай Симо се бил връщал от града на село всеки почивен ден, за да копае бунара с баща си – с кирки, с длета, с чукове. Пневматичен чук така и не си купили.

***

Като умрял старият Бунар, бай Симо продължил да копае. Какво друго му оставало. Децата били пораснали, жената била одъртяла. Какво да прави, освен да копае бунара на баща си, да копае, да намери бащината вода. Бунарът бил вече толкова дълбок, че бай Симо си бил направил ръчен асансьор с лебедка. А понеже долу кислородът не стигал, той бил приспособил седемдесетметров маркуч, затъкнат в соплото на стара прахосмукачка – там, откъдето под налягане излиза засмуканият и вече употребен от прахосмукачката въздух. Спускал бай Симо маркуча в бунара и включвал прахосмукачката, за да не се задуши, като слезе на дъното. Често не излизал по цял ден, само свиркал от дъното с една футболна свирка, че бабата да знае и да му прати нещо за ядене. Докато тя му спускала кошницата с хлебец и печени чушки, надвесена през дървената ограда около дупката, на дъното Симо стоял неподвижно с вдигнати нагоре ръце и приличал на далечна, сива богомолка.

Няколко месеца преди да изчезне, бай Симо не издържал, не спал една цяла нощ и на сутринта решил да провери дали съседите на баща му са били прави – дали наистина проклетата скала била суха и безводна. Бунарът бил на седемдесет и седмия метър. Бай Симо извикал камион с мобилна сонда.

Сондата забила стрелата си на пет метра от бездънния бунар и започнала да яде скалата. На втория ден вечерта, на осемдесет и девет метра, сондата изкарала вода. Бай Симо седял цяла вечер и празнувал със сондьорите. Чак на сутринта им казал, че нямал пари да им плати. Шефът на сондата вилнял, фучал, само дето не набил стареца, пък накрая се метнал в леката си кола и след час се върнал с един камион с филц. След още час от сондажа и от водата нямало и следа.

Още същия ден Симо рекъл на бабичката си, че слиза в бунара – да копае настрани и надолу, да копае към водата, дето я „ударила сондата”! Бабичката нищо не казала, вече нямала молби да се моли. Така бай Симо започнал да копае наклонен тунел от дъното, та още по към дъното. Месец по-късно бабата вече не го виждала като малка буболечица, когато надничала през дървената оградка – Симо вече бил в тунела настрани, съвсем невидим за горния свят.

Два месеца по-късно бабичката се събудила от следобедна дрямка и се сетила, че в този ден Симо не бил свиркал за обяд с футболната си свирка. Дотътрила се до оградата и надникнала в бунара, но на дъното, все още бледо осветено от лятното следобедно слънце, не се виждал никого, а асансьорът с лебедката бил изкачен горе, на повърхността.

***

Никой не пожела да слезе в бунара да търси стареца, дори и сина, който беше пристигнал спешно от града – всички решиха, че старецът се е измъкнал и е забягнал нанякъде, далеч от кладенеца. Крайно време беше, мърмореха си хората от селото. Кметът даже пусна бай Симо за издирване в полицията с описанието „мъж на видима възраст около осемдесет години, със сива риза и дочени панталони, обут в гумени галоши, скита се безцелно, възможно е да има алергия към вода”, но никой не се обади.

Бабичката обаче, която си познаваше човека, беше сигурна, че бай Симо най-после е намерил водата и е останал долу, при нея. Затова и бил набрал лебедката, за да не го търсят. Тя, както нямаше молби да се моли, така отдавна нямаше и сълзи да плаче. Беше и само малко мъчно, че мъжът и цял живот бе преследвал не своя, а бащина мечта. И то толкова надълбоко.