автор: Wendy

Каква тъга! Понякога разяжда
понякога въздига до звездите.
В най-късния среднощен  час се ражда
като прашинка дращи във очите.

Минават дните- в радост и тревоги
Една безкрайна луда въртележка.
Минутите прелитат босоноги
и гаснат като прегорели свещи...

А всяка вечер, щом сънят прогонен
от миглите ,бездомен си отива,
един внезапен и ненужен спомен
със мен под одеялото се свива.

И връща се тъгата ненаситна...
с акордите на Лунната соната.

Да я отпратя вече не опитвам.
От болката се ражда красотата.