автор: Sluchaina

- Защо го правиш?
- Така е редно.
- Но така те не живеят, само съществуват.
- Да, но така е редно.
Любовта и Съдбата продължиха да пият своето следобедно кафе и да си говорят. Гледаха хората и лицата им, гледаха как над тях преминават облаци и четяха мислите им. Бели облаци над спокойните души, червени на яростните, розови над влюбените…
-И все пак, аз мисля, че ако не внеса от себе в тях денят им не е преминал изобщо или дори и да е преминал, то те не са го забелязали.
-А питала ли си се дали изобщо искат болката, която им носиш? Аз подреждам деня им и правя нощта им необходима. Всички правила, които им поставям са за тяхно добро. Чертая равни и добри пътеки за тях, а ти пресичаш моите и объркваш умовете им.
-Да, така е, но аз им давам друго. Знаеш ли какво е да вървиш по равните твои пътеки с мене в ума си. Знаеш ли, че единствения смисъл на равния им ден е моята усмивка. Мислите им са вечно заети с това да се питат как ли шумоли косата ми, как ли ухае тялото ми. Всичко, което помнят през трудностите всеки ден е смеха ми. Така по-лесно преминават през всичко. Очите ми събуждат пеперудите в стомаха им, а гласа ми е онова, което чуват през воя на колите. Всяка секунда живеят с мен и само когато съм в тях се чувстват живи.Ти правиш нощта им необходима, а аз желана. Бързат да се скрият в тъмнината, за да се спасят от равните погледи и да си мечтаят през плач. И този плач за тях е сладък като пресен мед. Звездите спират да светят, въздуха не им е необходим, защото дишат с мечтата си. Нищо в тоя свят не е в състояние да ги откъсне от мисълта за мен. Нито хляба,нито липсата му. Всеки удар на сърцата им изтласква във Вселената частичка от мен и тя се лута докато не срещне друга като нея. И винаги са две. Ти будила ли си оная тръпка, която минава от върха на езика им и стига до коленете, виждала ли си негата в погледа им. От нея се раждат звездни купове, които живеят секунда и взрива им движи материята. Хората са неизчерпаем източник на енергия. Телата им са създадени да се лекуват и да се самозареждат и ако престанат да се боят от мен ще са вечни. Мислите им раждат и убиват светове и тази малка, самотна за себе си, планета е жива само за да излъчва онова, което хората наричат чувства.
-А ти питала ли си, се колко често болката ги води до самоунищожение?
-Понякога заради твоите правила те го правят
-Правилата са необходими, ако ти не объркваше умовете им, нямаше да има толкова неизказана болка. Знаеш ли, че често срещам по пътя си несретници, които блуждаят между мен и теб. Тогава ти се ядосвам, че объркваш живота им. Хвърляш ги в капана на собствената им глупост. Подали се веднъж на теб и безсилни да се противопоставят на мен живеят в ада на самоотричането, а често се и презират заради страхливостта си. Ако не беше пресякла пътя им, щяха да се прегърбват в ежедневието плавно докато се счупят и станат на прах незабележими, но нямаше да изпитат, тази непосилна болка и копнеж. Тръпката в езика им е само горчивина и топка от сълзи в гърлото. Пеперудите в стомаха са спазми, а мислите им са заети да се самобичуват.
-Не съм искала да става така, исках да внеса в деня им радост.
-И аз не съм искала да те няма.