автор: petinka

Да! Ще трябва любовта
да се спаси!
Но за това нали
са нужни двама?
И неспокойно се въртим
в леглата си сами,
в безсилието свое, единично,
в опит да изтръгнем
страшното, загнезденото
в нашите сърца.
А ти вървиш и аз вървя
под небето белезникаво,
сипещо гореща жар
над хора и над покриви.
Копнежът ни от ден на ден расте,
подхранван от една вълнА-
на радостта, пулсираща
от нямото тревожно щастие.
И като полуслепи бягаме
със пламнал дъх.
А въздухът сгъстява се
с почти недоловими, тихи стъпки.
Отваряме очи и...
потрепва черквица пред нас.
Или самите ние
сме потръпнали?!
Трептиме, да!
Трептим и от предчувствие
внезапно сме потресени,
че царството небесно,
в едно с любовта, която
тъй смирено или не, очакваме,
е ТУК - в този свят,
в живота ни дори...
дори на хората добрите в сърцата.

.............
Прозвънва псалт
и звуците пронизват
сърцата ни, с трепетно очакване
двете да се слеят в едно.
Риданието късо, глухо
от устните изтръгва се,
защото знаем - самотните сърца
не могат, сами ли са, да победят.