автор: krist

Хвърляш камъни в душата ми,
като немилостив хлапак сърдит
и преглъщам неизплакани,
несъзнателни вини.

После пак недосънувам
ласкавата топлина
на ръцете ти и се събуждам
в неспокойна тишина.

Но, като на стара къща,
входът ми стои отворен
и те чакам, да се връщаш,
да приседнеш, да говорим…

Като котка, предпазливо
стъпвам в твоето пространство –
днеска, ако ме обичаш,
няма да си спомня раните.