автор: DianaStefanova

Този лишейно-мъдър, човеко-безумен живот
в кухините на прашна черупка дълбае зараза
от съмнения, страх и вина; от строшен небосвод,
накъдето (безименен охлюв) пълзя по перваза.

В неугледна и плитка реалност събирам света
и отблизо на нещо отблъскващо грозно прилича;
а зеницата, там зад прожектора, чужда е тя -
сякаш дебне, брои; отбелязва, че грешно обичам.

Давам капка, очаквам вселени - без дъно съм глад,
нито истина, нито отровен кинжал ме насища;
подир захарна приказка детски заблуди искрят,
а ехидната вещица в мен угоява ги хищно.

По принуда пълзя, мекотелната участ я мразя!
Исках полет към слънцето - горе и вътре в сърцето...
Но не мога на лишея смисъла кротък да спазя;
бързо пламнала, гасна - безкрайно далеч от небето.