автор: YouNeedLobotomy

Час 20:00
Дата : 05/05
Местоположение: Съзнанието на 16 годишния Артър Хейст.

Бяха останали само Секси Кучки 3 и 4. Никой не знаеше какво точно става, но всички бяха започнали да се притесняват. Имаше време, в което секси кучките бяха хиляди, после (стабилно) се бяха застояли на около стотина, но никой не очакваше че ще има ден, в който ще останат само две Секси Кучки. Затова пък се бяха появили госпожа Смърт, господин Смърт, Симпатичният Смърт и досадният Страшен Смърт, когото никой не харесваше.
-Ти си натоварващ, страшен Смърт. И никой не те харесва! - Казваха му хората.
-Хей! Стига! Ако ме опознаеш, съм много приятен тип! - Отвръщаше Страшен Смърт, но никой не го чуваше, защото на всички им харесваше да го мразят и вежливостта му можеше да ги затрудни.
По-неприятното бе, че бе започнал да се появява някакъв нов Смърт, когото никой не виждаше. И все пак всички знаеха, че го има.
Преди, вселената им беше огромна и пълна с алкохолни дървета и реки от ром с кола, но от година започна да се смалява и да губи красотата си. Накрая всички седяха в стая с две врати и един прозорец.
-Мисля, че знам какво се случва.- Избълбука огромният надупчен Мозък, който се беше появил наскоро.
-Ще правя секс с теб, ако ми кажеш!- Каза Секси Кучка номер 3.
-Не можеш да правиш секс с него, той е мозък.- Отвърна й по-наблюдателната номер 4.
-Ти, отвратителен расист!
-Стига, момичета! Не се карайте!- Смъмри ги Симпатичният Смърт.- Нека чуем човека.
-Аз съм мозък.
-Нека чуем мозъка.
-Мисля, че Артър преминава през някаква криза. И сега променя начина си на мислене, за да се измъкне от нея. В момента ни строи нова вселена във въображението си. Явно сме били най-важните мисли за него, затова ни пренася в новата си вселена.
Статистически погледнато, мозъците са едни от органите на които можеш да вярваш много, дори когато са на дупки. Затова и всички в стаята закимаха успокоени, освен Мама.
С изключение на нея, имаше малко пренесени реални хора. Стефан, Тери и Ари.
-Как сте, госпожо Мамо?- Попита възпитано Ари.
-О, добре съм. Само малко съм уморена.- Мама в главата на Артър беше само на трийсет, мечтаеше каква ще стане като порастне и все още не миришеше на антибиотици и пот.
-Искате ли кафе?- Попита вежливо Страшен Смърт.
-Не, Страшен Смърт! Не искам да си бъдем приятели.
-Но...
-Млъкни, Страшен Смърт.- Отговори Мозъкът.- Никой не се интересува от мнението ти.
-Не вярвам, че е просто емоционална криза.- Каза Тери.- Видях как стават странни неща. Изведнъж всичките ми приятели оглупяха толкова много, че не можеха да кажат нищо. И после просто изчезнаха. Нямаше трупове, нямаше кръв. Просто изчезнаха.
-Звучи страшно.- Каза подкрепящо Страшен Смърт и сложи ръка на рамото й, но Тери го изгледа с погнуса и той си дръпна ръката.
-Никой не те харесва, Страшен Смърт. Млъквай.- Отвърна Симпатичният Смърт.
-А и какви най-важни мисли сме ние... Ти си надупчен мозък, за бога!-Възмути се младото момиче.
-Нямаше нужда да си толкова груба.- Мозъкът се опита да плаче, но осъзна, че му липсват основни органи.
Едната врата се отвори широко, с трясък и оттам се чу гробовен глас.
-СЕКСИ КУЧКИ 3 и 4 ДА НАПУСНАТ СТАЯТА.
-Какво?!- Изкрещя Стефан.
-СЕКСИ КУЧКИ 3 и 4 ДА НАПУСНАТ СТАЯТА.- Повтори вежливо гробовният глас.
-А. Окей. Мерси.- Отвърна Стефан.
***
Сексуалната атрактивност на стаята беше паднала с 800% . Това беше първият случай, в който нещо намаляваше с над 100% от себе си и ако имаше кой да го наблюдава, щеше да е доказателство, че математиката не е вярна.
-Скоро всички ще сме пренесени в прекрасния нов свят, който Артър ни е измислил. Аз лично смятам, че ще има по една машина за сладолед на мястото на всяка общинарка. И хората ще ходят на опашки в общината, но не за да подават документи, а за да ядат безплатен сладолед.- Каза оптимистично Ари. Но скоро след това пое дъх изнервено.
-Има нещо което знаеш и не ни казваш, нали Мамо? Никога не мълчиш толкова.
- Не, не, просто съм уморена. Уморена съм, това е.
- Скоро вратата ще се отвори пак. И ще иска някой от нас да излезе.
- Спокойно!- Каза Мозъкът
- Просто...- прошепна мама.
- Той само ни доизмисля дворците, в които ще живеем. Затова ни отварят вратата един по един! - С истерична еуфория извика Мозъкът.
-...съм ужасно...
-НЕКА ГОСПОДАТА СМЪРТ И ГОСПОДИН МОЗЪК ДА НАПУСНАТ СТАЯТА.- Монотонно прогърмя невидимият глас.
-...уморена.
***
-Той ни забравя, нали?- Изтананика тихо, през смях, Ари.
-Ако забравя нас, тогава за какво може да си мисли?- Каза Стефан, след което се изпърдя.
-Забравя ни. - Изскимтя мрачно Тери.- Просто не иска да ни помни вече.
За миг всички впериха поглед в Мама, която се беше усмихнала широко, но на очите й се виждаха сълзи.
***
В главата на Мама, от главата на Артър.

Мама лежеше на леглото и се усмихваше на Артър. Опитваше се да каже нещо, но от устата й не излизаше и дума. За Артър, тя миришеше на вкъщи, но носът му знаеше, че всъщност мирише на болница и мърша.
-Тук съм.- Каза й той, хванал треперещата й ръка, която усещаше гладка, но тя всъщност съвсем не бе. Искаше да каже нещо различно от „тук съм”, но просто нищо не беше на място . Не се беше подготвял за този момент.- И обещавам да съм щастлив, Мамо.- Щом го каза, веднага съжали. Звучеше толкова клиширано. Тъпо нещо. Раждаш се, чудиш се какво точно искаш и умираш.- Тук съм, Мамо.
***
-Забравя ни.- Съгласи се и Стефан.
Вратата се отвори широко.
-ВРЕМЕ Е И ВИЕ ДА ИЗЛЕЗЕТЕ.- Изтрещя вратата.
-Но как така ни забравя?- Попита Ари. - Ако забравя нас, за кого ще остави място в главата си?
-МЯСТО?- Отговори някак си едновременно монотонно и с насмешка гласът.- НЯМА МЯСТО. ДЕМЕНЦИЯТА ИЗЯДЕ МОЗЪКА МУ.
-Деменция? На шестнайсет?
-ТОЙ Е НА ОСЕМДЕСЕТ И Е НА БОЛНИЧНО ЛЕГЛО.
-А какво стана с нас?- Попита Тери.
-ТИ ВСЕ ОЩЕ СИ ЖИВА. АРИ УМРЯ ПРЕДИ ШЕСТ ГОДИНИ ОТ ТУМОР. СТЕФАН Е В КОМА ОТ ДВЕ ГОДИНИ.
-И това е краят?
-ДА. ВРЕМЕ Е, ДА НАПУСНЕТЕ СТАЯТА.
Четиримата запристъпваха напред и тогава видяха писмото на земята:
"Беше забавно хора. Надявам се да има ад, за да се видим пак."