автор: boliarkabg

Дядо ми беше селянин. Земеделец. Боготвореше земята. Беше едър, мълчалив, страшно работен, „луд”, справедлив и попържаше така мъжката, както не съм чувала досега в живота си никой да го прави. Обичаше земята и я работеше здраво. Обичаше жена си - както обича българина, силно, без да го показва, нищо че се бяха взели по договорка между двамата.
Нямало време за любов след войните. Отгледа трима сина-едри и силни, различни. Тримата насочи натам в живота, където можеха да се справят. Не му тежеше рано напролет да се юрне из къра, с брадвичката на сгъната ръка и да отиде до най-далечната местност да види как е житото/нищо,че беше кооперативно/.Не му тежеше да вади чукани от осечена гора, за да има за огнището през зимата. Не му тежеше след изнурителен ден да запретне крачоли и да полее бахчата или дълго да носи вода с кобилицата, за да има баба ми да шета. Не му се досвидя на него, земеделеца, да „отреже” от земята до къщата 3 ара за градинка на баба, само за цветята й. Суровата му голяма ръка откъсваше първите пролетни цветя и ни ги носеше, за да се усмихва под мустак на нашата радост. За него беше закон да не се работи в къщата му земеделска работа на Великден, Гергьовден, Димитровден, Коледа и забележете: на СВ. КИРИЛ /24 май/. На тези празници задължително ходеше на църква, като на Гергьовден с всичките си медали, кръстове и ордени от войните. Когато имаше хоро в селото по празниците задължително оркестъра знаеше, че за дядо Миню ще се свири казачок /така и не зная до ден днешен защо точно казачок/ и после ръченица. Тях той ще изиграе на една маса отгоре, по чорапи, след това ще глътне една ракия на крак и ще се прибере. Той, най-големият от 11 деца родени от три брака на баща му, доведени и природени, така раздели имотите на баща си между всички, че го уважаваха до последния му дъх. Когато режеше хляба на масата /защото той го режеше и никой друг/ първо го обръщаше и правеше кръст с ножа на страната му. Когато ядеше на масата той не говореше и само да вдигнеше поглед знаехме,че е време да му подадем канчето вода. На децата хляба режеше на кубчета, не ни разрешаваше да „хапем” хляба. Трохи не разрешаваше да се правят, а колкото са паднали се даваха на кокошките. Той не беше цербер и чорбаджия в къщата си. Той беше свестен, работен и истински българин. Искаше всички да ценим труда и да уважаваме земята.Той не хитруваше, обичаше веселбите /не пиянските/, без жена си никъде не ходеше и каквото е решил да направи го правеше, но първо казваше на нея. Като влезеше в къщи след работа, наточваше малко канче ракия, гаврътваше я на един дъх и отиваше в градината /3 декара/ да работи докато мръкне. Прибираше се с един шиник пипер или домати,или зелка, за да не „бие пътя” баба до бахчата. Намираше време всяка вечер да изчете вестник „Земеделско знаме” от игла до конец, тихо и дълго да попържа, а зимата след обяда да чете взетата книга от читалището. Намираше време за всичко, най-много за работата, за жена си и тихо, без да го усетим да ни се порадва.
Ей такъв мъж и българин, както много тогава, в онова време минало и заминало.

Милка Маркова