автор: krasavitsa

Напоследък разсъждавам върху патриотизма, драги ми приятелю.
Стреснах ли те? И ти ли като мен, чувайки тази дума, изпитваш най-напред вина?
Във филма на въображението ти се чуват викове “Свобода или смърт!”, на екрана изскачат едни снажни левенти, облечени в красиви униформи, вее се зелено знаме, припукват пушки, замирисва на барут и макар и издълбоко някъде в теб да изплува подозрението, че повечето от тези униформи са използвани комай само за снимки, някак несъзнателно започваш да се питаш “А аз кога ще умра за народа?!!”. Те са загинали геройски, а ти си живееш ли живееш... чак да те хване срам. Ако си човек свестен, иде ти направо да хванеш пушката, да се поогледаш за враг и да започнеш да пуцаш, да пуцаш... па каквото ще да става! Въртиш се гузно на стола в тъмния киносалон на съвестта си, но явно не е такова времето... Затова, подчинявайки се на мирното време, когато ти падне патриотично изтропваш народно хорце на нечия сватба и чинно замираш за една минутка на 2 юни, а ежедневието ти е изпълнено с най-банален непатриотизъм, чиито следи замиташ, като се включваш с цяло гърло в градежа на килията на Илия на следващия запой.
Но – хайде по-сериозно.
Успокоение ли е, че шаблоните на патриотизма, набити в нашите глави от училищна възраст, преди това са били набити в главите на родителите ни, а училището и медиите продължават да ги вкарват и в главите на децата ни - а може би и същото чувство за вина...
Младостта ми все се стряскаше от тези образи, но като навъртях малко повечко лазарници, започнах да се питам - само загиналите с оръжие в ръка за свободата ли са герои и патриоти? А после какво става? Изтягаме се удобно на диванчето на свободата и чакаме да дойде следващото време за пуцане?
Днешният нашенски патриотин никога не пропуска да ни напомни да се гордеем със славното си минало, а после да оплаче жалкото ни настояще. Да го питаш – кой е градил миналото и кой – настоящето и като къде вижда той себе си в цялата тази галимация? Приобщава се към миналото, а бил встрани от настоящето. И като как става таз работа, като не е живял тогава, а живее сега?
Освен това - нима в мирния живот няма никакво място за себеотрицание, жертви и героизъм? Хората, които не са проливали кръвта си, но са положили просветени усилия за изграждането на държавата и добруването на народа ни - те по-малко патриоти ли са? Не трябва ли да си припомняме и тях толкова често, колкото и загиналите? Цели три пъти сме започвали отначало!
Виж това:

“Всичко почива у нас, всичко е в мъртвило. Погледнете около София, и вие ще видите поля неразработени, богатства неексплоатирани, фабрики, както оная за спирт в Княжево, заключени. Споходете другите градове, и вие ще видите дюкяни затворени, занаяти пропаднали, търговия заспала.”

Няма да ти задавам гатанки - с тези изречения започва статия в едно българско списание, издадено през 1886 г. Оттогава са минали 125 години, а колко познато звучи... Надписът на
първата страница е: “Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средецъ. Урежда се от деловодителя на дружеството. Година пета. Книжка XIX и XX.”
Сигурно се досещаш, че става дума за просветното дружество, което сега се нарича Българска академия на науките.
Не бях разгръщала досега списанието, защото не беше разрязано. Бях се зарекла да си организирам церемониално въвеждане в тази старина и да не го разрязвам със съвременен нож, та ми отне време да намеря онзи, специалния за хартия, съхранен от няколко поколения.
След изпълнението на ритуала разгърнах списанието наслуки и погледът ми се спря върху цитирания откъс. Старинният деликатес е статия със заглавие “Чиновнишкий пролетариатъ”, а автор се оказа българският политик и виден общественик

акад. ИВАН ЕВСТРАТИЕВ ГЕШОВ (1849 – 1924).

На него принадлежат думите "Най-добрата гаранция за доброто управление е един просветен народ".
Трябва да си призная, че съчетанието на думите “чиновник” и “пролетариат” ме стресна. Свикнала съм да отнасям думата пролетариат към работническата класа - на нас, хората от края на 20 век, това значение ни е набито в главите и от историята, и от литературата. Трудно ми е да реконструирам какво точно е означавала думата в представите на хората от края на 19 век, а още повече какво точно е имал предвид Гешов, който не може да не е знаел, че думата е латинска и с нея римляните са обозначавали онази прослойка ниско образовани и ниско квалифицирани граждани, чийто принос за общественото развитие се състои единствено в това, че се възпроизвеждат.
Но да продължа с цитатите:
“Всичко почива, само едно не спира. Огромни здания, издигнати с милиони народни пари, са събрали под стрехите си хиляди млади сили и постоянно работят. .... заводи колосални, в тях се слуша глъч и шум, когато всичко наоколо спи. Фабрики разкошни, те пръскат стотина хиляди лева, когато всичко около тях беднее. Те харчат, те шумят, те работят, и всичко това, за да вадят пролетарии. Читателите ни са се сетили, верваме. Тия фабрики са нашите гимназии.”
Хм... звучи укорително, а същият този човек е казал, че просветеният народ е гаранция за добро управление. Да помислим.
Значи, действието се развива 7 години след Освобождението.
За трети път млада, възторжената, вдъхновена и опиянена от свободата България започва да изгражда самостоятелното си бъдеще.
Много малък е броят на българите, придобили опит в администрацията на турската държава, а сега пред всички са се отворили почти неограничени възможности за получаване на чиновническа служба в нашата си държава. Обсъжда се какви министерства да има – впрочем, научавам, че все още се колебаят дали да има министерство на народното “здравие”.
Авторът продължава:

“Неоделаните млади, изпратени за учение, излизат “учени”. И за какво са способни тия “учени”? Попитайте ги, и те почти с един глас ще ви отговорят “за чиновници”. ...и тъй като има много повече гимназисти отколкото чиновнишки постове... то следствието може лесно да се предвиди. Борбата за пост става става тъй свирепа, както борбата за съществуване.”

Този човек да не е бил ясновидец? По-късно това явление се разраства в такива размери, че Вазов написва комедията си “Службогонци”.
По-нататък авторът излага мнение, че държавата трябва да създава повече професионални училища, отколкото гимназии, а средното образование, което е траяло тогава седем години, да стане платено. И ето какво казва още – след като прави сметка колко милиона струва на държавата ни безплатното образование:

“Характерът на тия държавни храненици се ужасно изхабява, като от нежни години още им се счупи всяка вилушка на лично самоупование, и им се вдъхне мисълта, че те за всичко трябва да се облягат на държавата. Научени днес да получават даром от държавата своето образование, те утре от нея ще поискат и своя хляб.”

Това “утре” продължава и до днес, не мислиш ли, драги приятелю?
Но какъв е този познавач на пораждането на обществени нагласи? Къде се е образовал и как е минал животът му? Смътните ми ученически познания са съвсем недостатъчни. Справката в интернет ми казва, че е заемал много отговорни длъжности, които се припокриват във времето. Народен представител в няколко обикновени, в две Велики Народни събрания и председател на XI и XIII Обикновено Народно събрание.
- Охооооо, депутатин значи? Знаем ги ние каква стока са, всичките са крадци и мошеници – няма да пропусне да възкликне обикновеният българин, живи и здрави да са и той, и скептицизмът му към всеки, успял повече от него. Но да продължа.
Върховете на обществената му кариера изглеждат така:
1911 -1913 - министър-председател на България
1898-1924 - председател на Българското книжовно дружество и на Българската академия на науките (26 години)
1899-1924 – председател на Българския червен кръст (25 години).
Сухо и скучно. Сега се сещам и че след 10 ноември 1989 един голям софийски булевард беше наречен на името му. Но да разчопля повече - откъде е тръгнал и как е живял този безспорно бележит българин.
В далечната 1865 г. баща му се премества да живее в Манчестър, където открива нов клон на семейната търговско-финансова къща. Защото по време на турското “робство” българските роби не само са имали право да притежават свой бизнес, но и да пътуват в чужбина където и когато си поискат (това право бива отказвано през следващия век в продължение на 45 години от българи - на българи!). С него заминава цялото семейство. Иванчо тогава бил на 16 години, завършил гимназия в Пловдив, където е роден. Във Великобритания малкото българско робче завършва колежа “Оуенс” (който по негово време сигурно е изглеждал така,
а по-късно - така) и после университета “Виктория”. Явило се на национален конкурс по английски правопис - и спечелило. Наградили го с честта да пие чай със самата кралица Виктория. Ето докъде може да доведе робското владеене на правописа!
Иванчо явно се е справил доста добре с науките, можем да се гордеем с него. Но спирам да го наричам Иванчо, защото на 23 г., след като е поработил в кантората на баща си, с европейско образование и опит в банкерските дела, през 1872 г. младият господин... се завръща в робския Пловдив! Да му се неначудиш, на какво ли се е надявал? И какво ли си мисли сега, ако вижда отгоре как днешните българи напускат свободна България, за да живеят където и да е и да работят каквото и да е, само и само да са в чужбина...
Вярно, че изобщо не е подозирал колко “интересен” живот го очаква тук - че ще бъде осъден на смърт, после помилван благодарение на застъпничеството на англичаните, а после ще стане министър, министър-председател, ще бъде четвърт век председател на БАН и дори най-неочаквано една сутрин ще се събуди като най-богатият българин!
Но за тези перипетии ще ти напиша в следващо писмо, а сега ще прочета какво казва Уикипедията за дейността му след завръщането в Пловдив:
Основал разисквателен клуб по модел на манчестърски дискусионен клуб. По време на Априлското въстание се включил в акциите за набиране на помощи за населението на пострадалите райони и активно участвал в инициативите пред Европа за защита на българските интереси. Пловдивските първенци го натоварили да предоставя сведения на дошлите чужди анкетьори във връзка с разгласяване на зверствата след въстанието. Написал доклад за търговията в Южна България, поискан му от американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър, който доклад бил изключително добре приет в САЩ. От Вашингтон му предложили да заеме поста "Почетен Вицеконсул на САЩ" в Пловдив. Не се възползвал от поканата, а тя би му осигурила закрила пред турските власти. Но не е предполагал, че за публикациите си в английския вестник Таймс във връзка с Априлското въстание (в което, забележи, не участва пряко) ще бъде осъден на смърт! Доста проблеми ще да са създали статиите му на султана, за да го осъдят на смърт. Неговите статии са били не по-малко застрашаващи империята, отколкото въстанията с оръжие в ръка, а може би и повече. Защото ако едно въстание заплашва само вътрешния ред и спокойствието в държавата, статията в чужд вестник застрашава международния й имидж. Заради тези статии Гешов заплаща с почти три години от живота си в заточение. Те са били по-силни от топовни гърмежи, прозвучали в момент, когато Турция с всички сили се е стремяла да покаже на Европа, че скъсва с Ориента. Едва след намесата на британското посолство и лично на лорд Дерби, министър на външните работи на Англия, турците го помилват и присъдата е заменена със заточение в Мала Азия.
С какво е по-малка смъртната му присъда от тази на Левски, например? С това, че не е изпълнена?
Как го беше написал Вазов – “момата с иглата, учений - с ума...”?

Някой беше казал, че една и съща трагедия се случвала до три пъти. Първия път – за наказание, втория – за напомняне и трети път – за тъпаците.
Броя, броя... последното ни национално започване отначало все ми излиза четвърто по ред.

Може би ще намериш основания да ме упрекнеш в липса на патриотизъм, прочитайки разсъжденията ми, непознати приятелю. Може дори да кажеш, че не виждам реалния живот и страданията на народа, а се занимавам с разни отвлечени разсъждения. Не знам какво разбират другите под патриотизъм. Не знам и какво разбират под народ. Непрекъснато се цитира какво бил казал този или онзи борец за свобода, изтъкват се какви ли не “наши, български” приноси и достойнства...
Аз отказвам категорично да свързвам патриотизма с революции и пушки, с възходи и падения.
За мен патриотизмът е дефиниран много отдавна и много простичко от римляните:
“Родината се обича не защото е велика, а защото е своя.”
До скоро.