В Русе няма пролет. Лягаш в зимен, бабамартенски капризен ден - сняг, пизюл, вдигнати яки, хързул-пързул по заледени павета. Неотоплени, подсмърчащи Мартенски музикални дни с балтони и ушанки. На другия ден като лято - жарко слънце, кишаво. Тротоарните плочи подло ти пльокват и подпикват в крачола, чак до коляното, че и по-нагоре кална бозица.
Балтоните разкопчани, шапките в чантите, пот се стича зад ушите. Част от народонаселението, ясно коя; дето вика майка ми - вече e „разгологъзена”: с три-четвърти чорапки, по блузки с дантелени жабота, къси полички, по ризки – колкото да станеш кривоглед. Скоро, макар и трудно, привикваш с голичкото, но по време на МеМеДе-то, продължаващи и през април, е така.
Епохата е тоталитарна - нейде между седемдесет и пета и осемдесета година, на миналия век. Преди трийсет и кусур години… много, бе.
Тъкмо се бях „настанил” удобно в локва с невидими или липсващи тротоарни плочи и ме заговори малогабаритна женица, някъде до към слънчевото ми сплитане, с ярко изявен стремеж за актуализация на грим, облекло и аксесоари. Поизбеляло, дълго до локвата манто от доброкачествен в миналото плат, лисича яка с муцунка, лапички и прочие стъклени очички. Ефирно виолетово газ-шалче придържа проскубани къдри изпод домашно едро плетена барета, не френски модел. За лицето не ми се ще да взема отношение, въпреки прекомерните грижи и надежди които са възлагали на шпаклата, ружа и червилото… Гласът! Ах, гласът; на коренна русенка - аристократичен, топъл и дрезгав; толкова младежки и старчески едновременно, глас на лели и вуйни. Ръцете - в обикновени, плетени на петокуко ръкавици, от разни цветове прежди, придържаха пазарска чанта, видимо тежка
- Господине, прощавайте, че Ви безпокоя; става дума за Люсиена. Желаете ли я?
- Как така, дали я желая… Коя е тази Люсиена? Коя сте Вие? За кого ме вземате?
- Ох, ама и аз… Люсиена е любимата ми котка, сиамка, заплодена е от подходящ кавалер, има паспорт, сертификати, медицински прегледи, редовно лекарства - тука е в чантата. Веднъж говорихме, че обичате и имате котки, на изложбата Ви. Почерпихте ме с кафе. Заминавам при внуците, имат кучета. Знам, че при Вас Люсиена ще е като у дома си. Моля Ви, вземете я, осиновете я, не желая пари, няма да съжалявате.
Така се появи в домът ни основателката на многобройната династия Люсиенска.
Казват, че сиамската котка не била котка, а някакво друго животно. Има много писано за това откъде и откога е позната, навици, характер и прочие. Има много вярно в тия писания и трябва коткарите да се съобразяват с тях.
Когато сиамката почувства нагонът да се пробужда и зачегърта на съответното място, става неспокойна, започва „да сваля” всички мъжки гости, както би го направила и човешка женска. Когато и дойде удобната за зачеване дата, се изпикава на спалното място на стопанина си. Не трябва да и се карате, природно е, очаквано е - търсете подходящ партньор. Мъжкият сиамец не може да опложда в чужда къща – трябва да му носят мадамата на краката, в неговия дом. Обикновено за ден-два се „аклиматизират” и „заварката” става.
Люсиена дойде заплодена и скоро роди четири чудесни силно подчертани расово сиамчета, с пречупени опашки и родови шарки където трябва. Да не говорим за очите – тия морско-сини дълбини, блестящи зеници, светещи като фенерчета. Оказа се плодовита – след 3 месеца загуби интерес към котетата си и поднови театрото с мерака за заплождане. Ако не е удовлетворена, става агресивна, дразнителна, катери се по пердетата и ги разкъсва, скача нависоко и дере тапетите. Това 5-6 пъти годишно, докато ни писна и я „преподарихме”. Последните стопани бяха доволни, направиха бизнес – продаваха сиамчета за добри пари.
Старите русенци, доколкото са останали такива, ще си спомнят за малката шапкарница „Асен и Петър”, в центъра, до стъкларския дюкян „Чупи-купи!”. Бяхме съседи. Имаха две щерки, по-големи от мене. По-малката – Лиляна, свиреше на пиано и по тая причина завърши Художествената академия. Омъжи се за колегата си, състудент - Светлин от Плевен; доведе го в Русе за известен период.
Лиляна не пропускаше концерт от Мартенските музикални дни и беше традиция при посещенията си и няколкодневния си престой в Русе, да се събираме всички приятели художници. При едно такова събиране, Лиляна видя сиамците и се влюби в тях. Бяха вече на година и и обещахме първото мъжкарче от новото котило. До тогава имаше красиво коли, по странен начин приличащо на нея. Дъщеря и го приватизира.
Лиляна рисуваше в Созопол. Телефонирахме и, че семейството и се е увеличило с нов член – сиамецът Ламбо, кръстен на „дядо му Светлин”. Обратно на вица за Светлинчо, кръстен на дядо му Ламби.
Синът ми, тогава тийнейджър, като се върнеше от училище, нахлузваше дебели дрехи, ушанка и шалове, ръкавици и започваше голямата игра-борба със сиамките. Бяха войнствени и въпреки предпазните мерки, момчето ни все беше изпоодраскано и с изпрошнати бримки по пуловерите. По негови си критерии окачестви глезено Ламбо като глупак и така си остана – Ламбо Глупака. Разбира се, нямаше такава работа – котето си беше редовно, голям красавец; който го видеше, веднага го поискваше.
Започнаха поредните Мартенски музикални дни. Лиляна се обади да и запазим билети за концертите, радваше се, че ще се види с приятелите и колегите и напомни, че ще си прибере Ламбо Глупака като си тръгва.
По него време Светлин беше Заместник-министър на културата и заедно с другия заместник-министър – архитект, пътували за Русе със служебния мерцедес по работа из региона. Лиляна използвала превоза, посрещнахме я, сбогува се със спътниците си и като влезе у дома и видя сиамците – онемя. Чак такава красота не очаквала. Грабна котето и вече не го пусна. Колата още не беше тръгнала, седна в нея, връщала се с тях. Заряза концертите, срещите, уговорките. На Светлин не му стана хубаво – какво щели да кажат хората, да се ползва правителствен превоз за разни котки и прочие. Разубедиха го.
Лиляна се обади от Плевен, където се отбили при майката на Светлин и нейният специалитет – баница с топло мляко. Ламбо Глупакът сякаш цял живот се бил возил с правителствен мерцедес, не се стреснал от високата скорост, разхождал се по гърбовете на пасажерите и кротнал на кълбо зад ухото на шофьора да му мърка и следи пътя. Де факто – той бил важната особа.
Често получавахме бюлетин за здравословното състояние и подвизите на Ламбо Глупака . Нямал страх от високото и се разхождал по парапетите на съседите от всички етажи. Отварял си сам вратите и изчезвал задълго – ходел по мацки. Съпругата на немския посланик често го връщала, гостувал на котката им. Бил вече известен мачо.
Лиляна била изумена, когато в началото на донасянето на котето, съпругата на министъра на търговията, оня дето раздаваше бележки за коли без ред, от горния етаж и рекла през балкона:
- Госпожо, Лиляна, какво толкова имате против Стефан Данаилов, че непрекъснато се надвесвате над балкона му и крещите „- Ламбо, Глупако, веднага да дойдеш… и други такива… Не бива така…”
- Ама… аз на котарака, така се казва – Ламбо Глупака! Защо… Данаилов?
- Ами защото се казва Стефан Ламбов Данаилов… за приятелите си е Ламбо.
Та се наложило да проведе разговор с адаша на сиамеца, да се изяснят нещата.
А това, че цял народ видя по телевизията, как Министърът на културата - Стефан Данаилов, при поклонението пред тленните останки на актрисата Катя Паскалева, написа в книгата за съболезнования: ЗБОГОМ, КАТЯ! - беше вече къде-къде по-късно…
Велимир Петров