автор: boliarkabg

Къщичките им, десетина на брой, с едно единствено оче на всяка, от замазано на стеничката стъкълце, се бяха скупчили на почетно разстояние от последната селска къща. Купчеха се около стръмния каменист път за съседното село, на брега на дерето. Над тях кариерата препичаше на западното слънце оголените си пластове от ненацепени още плочи.
Едно единствено дърво растеше край махаличката - стара, достолепна круша. Под нейната сянка по цял ден се излежаваха циганите, играеха малките полуголи циганчета, а вечер до късно се извиваха сенките на кючека им. Дворчетата пред къщичките бяха оградени с плет от трънести клони, пусти бяха, но чисти, преметени. Да, да, такива бяха, утъпкани и чисти, колкото една носна кърпичка. Най-голямата циганска къща беше на калайджията. Две стаи с големи прозорци с дървени чорчовета. Белосана с вар и "ударен"индигово-син цокъл. Дворът й беше по-голям и там блестяха край огъня калайдисаните съдове, а калайджията по цял ден седнал по турски калайдисваше. Отстрани, край крушата, по стръмното се виеше пътечката за ветите лозя, стъпили на темето на кариерата, тайнственни с преданието за голямата жълта змия, която пази не само лозята, а и селото от беди. Никога, нито веднъж не се случи някой от циганската махала да посегне на плодовете от ветите лозя. Какво ли не растеше между техните синори-грозде, праскови, череши, френско грозде, пуклив мисир, някоя слива гърлестица,орехи. Селяните носеха на кобилици тежки кошници с набраното и винаги оставяха по някой плод в ръцете на насядалите под крушата цигани. Не ги подминаваха, защото циганите не крадяха от труда им. Задоволяваха се с това, което им се дадеше. По тия времена, когато ромите бяха цигани, хората в селото не заключваха портите си. Дворовете и къщите бяха пълни с имане, но на циганите и на ум не идваше да влязат, и откраднат. Надвечер изпращаха малките циганчета да поизпросят нещо за хапване. Жените слагаха в торбичките им или в менчетата я брашно, я буца сиренце, някой комат хляб или пък ощав, останало от заранта прясно мляко, червени чушки от пипереницата или пък парче печена тиква. Не ги изпращаха без нищо, защото когато за Великден напролет или за сбора наесен започнеха голямото чистене , циганките помагаха. Яките им ръце "дръстеха" чергите в буйната вода на дерето, носеха ги на рамо до къщите, или пък белосваха външните стени. Старите циганки цяло лято бродеха по ширналите се в кръг около селото поляни осеяни със стари мешови дървета. Навлизаха и в началото на тъмните гори, събираха сухи клони и съчки, задяваха ги надвечер на гръб и носеха поне малко сигурност за зимата. Не им минаваше през ум да секат от горите, нито чакаха помощ от кметството. Не ги оставяха без нищо хората и по празници. На сбор и на сватба, на друг празник все се намираше и за тях от вкусните гозби. По един черпак ли ще е, по два ли, по някой кокал с доста месце ли, малко курбан ли, имаше и за циганите. Те пък радостни, с неслизащи от лицата им усмивки изпяваха за всички по някоя сърцераздирателна любавна циганска песен, извиваха снага с кючек /тогава само те го играеха/. Стройния и красив циганин Бродягата изпяваше песента от индийския филм "Бродяга", заради което никой не помнеше циганското му име. Така си и отиде-Бродягата. Понякога пък, тайничко от мъжете, когато имаше проблем из къщи, жените от селото присядаха до баба Дералийка /стара, беззъба, но вечно усмихната циганка /. На поляната , до чешмата тя им "хвърляше по един боб", да видят каква е тая несгода и от къде е дошла....

Когато ромите бяха цигани живееха бедно, но весело и честно. Никой не ги мразеше, никому лошо не правеха. По-късно, когато се създаде много работа имаше и за тях. Постепенно напуснаха малката си махаличка извън селото, купиха си скромни къщички в селото, изпращаха децата си по-добре облечени на училище. Много станаха стругари, ковачи, дори и медицински сестри, и фелдшери. Продължиха да живеят все така скромно, уважаващи съселяните си, но и самите те уважавани.

Когато бяха цигани...

Милка Маркова