автор: joy_angels

Тя беше само знахарка и не можеше да отговори на въпросите му.
Криви пътища го бяха довели при нея, на него му трябваше гадател или дете, което е проговорило още в утробата. Но видът на мъжа събуди женската й жалост: не беше спал вече седемнадесет дни и започваше да му личи. Най-малкото бялата му брада бе започнала да се прошарва, а черните косми в нея никак, ама никак не му отиваха.

Мъжът й каза, че е на тридесет и осем, но подбелът до крака й пошепна, че лъже. Но не бил виновен: бил роден осемнадесетгодишен, така че и брадата, и тъгата му си бяха на мястото, тъкмо за неговите петдесет и пет.

Знахарката сложи на леглото възглавницата с еньовденските билки и като сплете рядката си коса на девет плитки помоли водата, с която си уми лицето на лягане, да сънува сън.

На сутринта не го подири, а мъжът сам дойде, без да му е обещавала нищо. Разплете пред очите му десетата плитка, вързана от съня й и му даде съвет: да намери къща от плет в село, през което влак не минава, но влак се чува. “Как ще я позная?” – попитаха очите на мъжа, но знахарката не отвърна, защото слушаше нощната си коса: къщата да е с шест прозореца, които се осветяват от една лампа. Да седне на тревата по мръкнало и да чака косите на Свети Лаврентий. Види ли падащи звезди, да си пожелава наред: първата – да са му сухи краката, втората – да добие мъжко чедо, третата – да види единадесет щъркела как се вият над селото. Чак на четвъртата да поиска да срещне жена, която да приспи съня му. Да си тръгне от къщата когато заздравеят мазолите по ръцете му, а в гнездата на птиците мъти слана.

После да чака. Само да чака.