автор: secret_rose

Топлата прах по черния път, виещ надолу към човешката степ изнурена снага леко потръпна след копитата на еднорозите. Едва я докосваха, а бяха толкова тежки.
Въздъхна...
От въздишката се въздигна бяло пухче, отронено от мъртво любовно крилце. Една прашинка се гиздеше с него и очарована светеше в тъмнината.
- Ето ме, ето ме, вече мога да полетя...
- Можеш..
... дочу се от дълбините на още спящия Изгрев, където семенцето на Избавлението нашепваше песенно:
"Завърнах се тук за да служа...
Аз не съм любовта, завърнах се тук, за да служа."