автор: petar82

"Душата ми се моли..."
Душата ми е море, огромен океан, който мие бреговете на материалния свят. Тя е вода която се изпарява, след което се извалява над планините на моя ентусиазъм. Мисълта ми е птица която се рее в необятната шир на моя душевен мир.

Душа - това е събирателно за всичко нетленно , една съвкупност от логика и естетика. В пътя на човешката еволюция, в хода на обособяването му от света на животните, човекът е успял да разграничи душата от тялото си, което до голяма степен е усложнило неговото себеусъзнаване с въпроси като: "Защо живея?", "Има ли живот след смъртта?". Наистина неимуверно лесно е да се мисли за живота като самоцел. Да се живее живота заради самия него. Напрактика е безмислено да се правят опити за анализ на човешкото въображение, да се установи механизма на мисълта. Опитайте се да спрете една природна стихия, да подчините един ураган на внимателни подробни наблюдения. До сега науката не е успяла да открие закономерност или зависимост от какъвто и да било характер в движението на един реален флуид, нито пък на една мисъл. Да вземем за пример най-пълноводната река, с нейните милиони различни течения и вълни. Можем ли да я спрем, да преброим всичките и молекули, а камоли да проследим тяхните движения? Еднакво безпомощни сме и пред огромния поток от мисли, настроения и чувства на душата.
Когато изпитвам силни чувства, аз горя в оганя на страстта. Със себепознавателния си поглед аз наблюдавам един обект, било то с копнеж или неприязън. Той или се отдалечава като красива платноходка в далечината, вълнувайки океана ми, или се уголемява като изгарящо ,знойно, пладнешко слънце. Ако тези чувства ми доставят удоволствие, аз ги приемам като завръщащи се блудни синове, грижа се за тях, глезя ги, а след това ги търся отново. Ако ли пък ме подтискат, ако правят живота ми непоносим, аз страдам, проклинам целия свят и най-вече
себе си. Опитвам се по всякакъв начин да се отърва от тях-понякога дори с хитрост, но те никога не откликват на душевната ми молба. Тази молба не е отправена към нещо конкретно; не предмет, не божество, просто една молба...
Душата е толкова сложна и непостоянна, колкото е и реката в нейното движение. В бушуващата стихия вярващия човек се обръща към нещо, което той нарича бог, което управлява целия свят, целия му живот. Но на една разярена тигрица не й минава през ума да моли някои или нещо определено. Молбата няма адресант. Тя е просто вопъл, стон. Безмислен крясък на дете, на което са взели играчката.
Както урагана, реката, тигрицата, детето, така и аз няма да се успокоим понеже някои би чул нашата молба. Природните стихии просто ще стихнат, както винаги става, тигрицата ще забрави за своите изгубени малки, както и детето за своята играчка. То ще заспи в скута на майка си, а аз ще трябва да чакам...

Оригинални идеи, но на моменти - езиково непрецизирани при писменото им оформяне. (5)