автор: papacot

Ако и този път ме омърлуши
пияната пределна светлина,
ще оцелея с гумени ботуши
сред блатото от обич и злина.

Дали си тук, не знам, но пак те има –
тръстика в храм, светулка през октомври…
Напролет кукуряк и кълн назиме.
Листо от мак и на камбана корен.

А любовта ни беше прозаична –
като фиестата на Ърнест стара.
И колкото и дълго да отричаш –
за нас бе влакът на онази гара.

И плъховете на Камю не чумят –
заразата бе в нашите души.
Поискахме, получихме си думите…
Но имахме усти, а не уши.

Затуй на този пир съм те поканил –
да помълчим с най-силния си звук.
На празник се разливат каните.
И нищо друго няма тук.