автор: marsi

Сънливи сенки,
наздрачено тихо…
душата ми е извор
неотпит,
неслучени
пендарите от дни
тежат
навътре
зад очите .
Кошута съм.
С душата си те искам
нестинарската,
оная -
дето в кърпа я привързах
и ти я дадох
да я къташ в пояса,
и да не ме показваш,
додето
вода мълчана
в шепи не отпием
оттатък прищъпулника
на извора,
а после да ме носиш до сърцето
наместо цвете
крадено по заник.
Сега съм
тополата,
която кротко вехне
под сянката на
мъжкото ти его
и наздрачено тихо
в менци нося
отпит на глътки преди изгрев
извор…
Да ти горчи,
когато ме загубиш.