автор: DianaStefanova

Пресипна душата да викам, къде си, къде си -
насън ми се случваш и нежно цъфтя, споделена.
В наивно очакване утрото вдига завеси,
обаче героят защо не пристига на сцената?

А може би искам те точно такъв - невъзможен,
измислен, абсурден дори; съвършен, безсърдечен -
защото е остър на болката истинска ножа,
чудовищно страшен мигът на интимна обреченост.

Безтебното също боли - но в умерено сиво -
не ме наранява по мъжки, небрежно и грубо,
не къса от мен. Самотата ми цяла е, дива.
Навярно във нея единствено себе си губя.

Отдавна така между сън и реалност се лутам.
Красивата спяща принцеса у мен се надява.
А тъжна е другата там, в огледалото, сутрин -
съвсем невълшебна, съвсем прозаична такава.

Бодли в тишината въпросът отново надига:
сама съм си дом и вселена, приятел, и песен -
би трябвало целият този разкош да ми стига...
Но пак те очаквам и питам, къде си, къде си?

Те, мъдрите, казват: макар и веднъж да обичаш,
дори да изчезне, щастливо остава сърцето.
И същият страх, който нощем на теб ме обрича
е порив да бъда зората, огряла небето ти...