автор: Beyond_paradise

Боли ме главата от заобикалящата действителност.
Гледаш ли телевизия? Новините? По-добре недей! Няма да чуеш нищо ново, което да се различава от: "Бомба избухна в столичния ресторант…."; "Трима загинаха в тежка катастрофа…"; "Делото за освобождаването на българските медици е насрочено за…"; "Тази зима се очаква увеличение на тока с…"; "37 убити при взрив в Пакистан…"; "Израелски танк уби 17-годишно момче…". До болка познато. До болка се впива гласът на говорителката и отеква в душата ми, че чак не усещам кога взех дистанционното и превключих на музикалния канал. Не искам повече новини, не и тези, от които само ме боли, не и тези, които демонстративно излъчват несправедливостта и жестокостта на нашия свят. По-добре да изляза навън, на чист въздух, за да поотмине болката от новинарската емисия.
Обличам якето и обувам леко изтърканите маратонки. С надежда стъпвам на улицата, с надежда за глътка радост. Надежда, окрилена от оптимистичната ми натура, и моментално удушена от жалката реалност.
Сив, мрачен ден. Стоя на спирката, загледана в далечината, в пътя, от където чакам да се чуе умореното пъшкане на стария автобус и да се види мръсната следа, с която той награждава природата. Няма го. Какво ли се учудвам, това е типично за градския транспорт, но нали съм с ученическа карта - нямам право на друг избор, а и пари нямам. Чакам, а през изпочупените стени на порутената спирка, вятърът нахално ме удря с невидимите си плесници. Как ми се иска да се закопчея, тъкмо понечвам, но с мъка се сещам, че ципа на якето е скъсан… Потрепервам, потропвам с крак, усещам студеният въздух да навлиза през ръкавите. Най-после, ето го моето спасение - прашният автобус "Икарус". Качвам се, доволна, че избягах от наглия вятър, доволна, но не за дълго. Задава се навъсената кондукторка, която ме изглежда неприветливо. Побеляла, но не от тежестта на годините, а от броя на неволите, които е трябвало да преживее. С празен поглед, лишен от стимул и сила. С безжизнено, влачещо се насила тяло. Обръщам глава към прозореца. Присвивам очи, но не защото мръсотията му ми пречи да виждам. А защото навън, приведен от безпощадния вятър, един старец върви и тегли раждясала количка, натоварена с хартия за рециклиране. Приведен от теглила и несгоди, с немощна десница рови в контейнера за боклук. Изкарва нещо, но не виждам какво, сълзите ми пречат.
Слизам на следвашата спирка, по-добре да повървя пеша. И тръгвам. Вървя по прашния път, тъпкан от главно от стари, износени обувки. И гледам лицата срещу мен. Как няма усмивка? Как няма блясък в очите? А само океан от неизплакани сълзи, а само ураган от злоба и мъка…
Усещам стъпки след мен, тихи, но все пак доловими. Мръсно улично куче, с маркирано ухо, игриво клати опашка. Де да имах нещо да му дам, да хапне… И тъй вървя с мъка, с неоправдана надежда и с опашата компания.
Минавайки покрай един лъскав магазин, се сещам за съществуването на изтърканата монетка от 0.50ст. в джоба на старото яке. Точно колкото за сусамен геврек, обожавам ги. А и ще го поделя с кучето. Нареждам се на кривонаредената опашка. Повече персонал, отколкото клиенти в магазина. И чакам своя ред. Не виждам нищо, а и не искам. Чувам само тихото молене на едно дребно момченце, което дърпа майка си за ръкава. Иска вафла. Жената обаче носи торба с макарони, кофичка кисело мляко и половин хляб. Няма вафла. Няма пари за вафла. Та те едвам стигат… При тази гледка ми се отяде геврек. Как мога аз да му се наслаждавам, като знам колко гладни очи просят за трохичка от него. Избягах от магазина, от грижливо наредените стоки, за които няма купувачи. Навън едно изпокъсано, мръсно момиченце стои на студения тротоар, стои и умаляло от глад поглъща с очи магазина. Без да се замисля, се навеждам и му давам студената монета. Не е много, но е нещо.
Това не е живот. Не е възможно - улиците са изпълнени с апатия, немотия и сивота. Къде да избягам? Как да накарам пулсиращата болка в главата да утихне? Как, както в нея напират хиляди въпроси, които няма към кого да се отправят, няма и кой да им даде отговор? Няма спасение за моето главоболение, няма и за света…….