автор: zapp

Сърцето си да спра не мога,
то ударите отредени отброява,
в радост и нечакана тревога
изгаря бавно в чувствена жарава.

Вярно на забързания ритъм,
преследва теб по невидими следи,
ехото му следвам и се скитам
в пространствата на старите мечти.

Често, босоного то се връща
при песента на вишневи градини,
света тогава беше бащината къща,
а кълновете златни - идните години.

После неусетно всичко посивя,
не ,не, навън си беше както и сега,
просто във душите времето довя
неизбежна мъдрост и повечко тъга.

Къща и градини са отдавна спомен,
единствено реални сега сме аз и ти,
а сърцето още търси призрака бездомен
на онези безвъзвратно отлетяли дни.

Аз знам, то няма да се предаде,
неподвластно на практичните съвети,
ще поиска завинаги да спре,
щом и моята измяна някога усети.