автор: atima_viva

Почакай ме. Аз трябва да се върна!
И стига оправдания и клетви.
Не утре. Днес ще се обърна,
тъй както се оправят стари сметки.
Сега е важно! Утре ще забравя.
И много ще е късно и тревожно
да чувам как кънти и обвинява
вината, че в живота ми е сложно.
Тревяса обичта. Къде остана
домът ми цветен с цъфналите дюли
и сладко-умореният следобед
със приказка за сладоледен юли?
Принцесите и улицата лятна –
заминаха. И вече са далечни.
Малиновите дворове на сянка –
и те са вече в другите си вечности.
Аз искам да се върна. Ти ме чакай
в неслучена прегръдка да потъна,
да ме погали тишината, мракът
или, през укор, пак да ме препънат.
Коляното?... Обелих си душата,
че исках, но не смогнах да съм тука.

Усмихвам се. Така съм си позната.
Поемам дъх... и на вратата чукам.