автор: jeck

Тaka ме заварваше чувството за пристигаща отдалече есен, през август 1984, в края на работния ден, в работилницата ни, през чийто отворен прозорец вятърът довяваше аромата на изсъхващи треви и предсмъртните дихания на откъсващи се от дърветата листа.
Как драматично ми действаше тази така деликатно обаждаща се есен...! Не можех да стоя повече между тези стени и привлечен (или подгонен) от вятъра, излязох от фабриката и тръгнах през полето. Напосоки, просто вървях навън... Неусетно се озовах на шосето за Стара Загора и Пловдив. Без да имам намерение да пътувам, просто така се получи, че шосето се оказа на пътя ми и аз го прекосих. Мина ми на ума, че мога да пътувам на автостоп дотам, но не бях сигурен искам ли или не. Не знаех какво искам. Просто душата ми жадуваше да се разтуши, да бъде навън, на път, да остави настрана умуването, мислите, да се поотпусне от напрежението, да срещне приятелство и компания, нови хора...
Като повървях малко по продължение на пътя, все пак вдигнах ръка за стоп. Почти веднага един човек с микробус ми спря. Беше точно за Пловдив. Като стигнахме беше започнало да се здрачава. Благодарих му и тръгнах към автогара Филипово, където да хвана рейс за село Стряма. Но още неогледал се на гарата за автобуса видях да се приближава точно Силвия с едно момче, което я бе прегърнало през рамо. Разбира се, веднага ме бодна нещо, но в следващия момент успях да погледна по-спокойно, без чувство за собственост и тръгнах към тях за да им се обадя. Те идваха бавно към мен, зяпайки по осветените витрини на павилиончетата край гарата. Приближих се и им казах: "Добър вечер. " Тя бързо се освободи, грубо бутна ръката му от рамото си, докато само преди миг беше полегнала на неговото - направо го изостави, сякаш човека не съществуваше повече. Беше изненадана: "Здравей! Кога си дошъл?" Май и казах: "Ще ни запознаеш ли?" - и се запознахме с него, но поради реакцията и той се отдръпна почти веднага настрана. Аз се изтървах и и рекох: "Къде го намери тоя зализания?" - нещо като майтап може би, по-скоро бях донякъде ядосан, но това беше глупаво от моя страна - тя беше приела компанията му и се чувстваше свободно и естествено с него - поне така я усетих.
Нищо особено не се беше случило и след минута аз бях готов да погледна и на него и на на нея просто като на приятели, но бързата и и груба реакция спрямо него ми тежеше - чувствах я като стъпкване на достойнството - неговото и моето - като обида и за трима ни: " Нима просто така трябваше да го захвърли - като непотребна вещ?" - си мислех... Той ще помисли, че тя го прави заради мен, че аз, приятелят и - съм "турчин" в тези отношения и съм искал точно така да постъпи. Затова се усетих, че съжалявам и че се упреквам, задето се вдигнах ей-тъй, без много да му мисля, да пътувам за Пловдив, без да е имало нужда - попаднах там, където не ми бе мястото. Почувствах се като натрапник между тях двамата... "Хич нямаше да дойда ако знаех, че тя си има компания и се забавлява... Ето какви усложнения се получиха... " "Нима тя го захвърли за да не ме дразни...? Нима не знае, че за мен не е важно дали някой я е прегърнал, а доколко човечни и естествени са нашите отношения...?"
По различието в погледа ни към тази ситуация я усетих някак чужда, полъхна чужденина между нас. Какво правех аз тук в Пловдив, къде се бях натрапил при това момиче, вместо да си бях стоял в Сливен и да се занимавам с нещо друго, или да бях отишъл другаде...
Въпреки че тя го отблъсна заради мен, почувствах се неприятно. Чувствах, че не беше справедливо. Резкият начин и неуважението към него ме обезпокоиха... Сякаш го беше ползувала за компания и при моето появяване просто го захвърли...
След малко се приближиха други техни колеги и предложиха да отидем в Стария град. Тя ме попита искам ли. Тръгнахме. Мислех, че като дойде и това момче нещата ще се поизгладят и по един по-естествен начин ще се поправи неприятното впечатление от нейната реакция, ще я коригираме тримата с човешко държание. Качихме се на автобус номер 12. Момчето беше отишло чак отзад в автобуса, а останалите бяхме в предната част. Отидох при него и му казах: "Елате при нас. " В Стария град обиколихме няколко заведения. Компанията се установи в един от тях, ние постояхме малко и Силвия предложи ако искам да тръгваме. Отидохме с автобус до Стряма, аз я изпратих до квартирата и си тръгнах обратно. Тръгнах по шосето за Пловдив. (Нямаше вече автобуси.) Някъде към следващото село ме застигна едно такси и човекът ме закара до града, мисля че без да му плащам. Имаше влак чак към 2-3 часа след полунощ и се прибрах в Сливен почти на сутринта - и - направо на работа. Но следобеда, след работа - не изтраях (нещо ме е глождело, сега осъзнавам, че чувството за несправедливост от предната вечер е тлеело в мен) и пак тръгнах - за Нова Загора, а оттам с влака за Пловдив. Някъде преди Белозем си помислих, че оттук Стряма е сигурно на същото разстояние, на каквото е и от Пловдив и тъй като нещо ме човъркаше, не ме сдържаше - слязох на Белоземската гара и тръгнах в предполагаемата северозападна посока. Преминах на бърз ход 2-3 села - около 20-тина километра пеша и наближих Стряма. Там, на километър-два от селото чувството за неудовлетворение от предния ден се събуди (очевидно то постояннно беше ме измъчвало целия ден). Не бях изказал чувствата си, какво мисля. Исках да имаме откровени, искрени човешки отношения, да споделяме нещата, да не спотайваме нищо, да бъдем директни, да няма забранени за разговор и обсъждане теми. Вчерашния ден търсеше обяснение, изказ в сърцето ми. Не можех да се сдържа и хукнах напред. Стигнах до квартирата и и още щом тя се показа на входната врата - задъхан от бягането - и заговорих: "Този човек не заслужаваше такова отношение. Това беше обида и за него и за мен. " Очаквах тя да каже нещо - какво мисли или да попита защо това ме безпокои толкова или...
Но тя мълчеше, както го усещах - не от объркване, а някак като реакция, някак като на инат, сякаш да ми покаже, че тази тема е приключена, че не заслужава обсъждане, а моето вълнение е неразбираемо за нея, сякаш като говоря по тоя повод я обиждам. (Сега си мисля: "Моето вълнение изглежда наистина беше доста несъответстващо на случилото се, сигурно наедекватно силно и неразбираемо за нормално чувствителните хора. Аз съм прекалено чувствителен наистина. Но тази ситуация е била ясно предупреждение, че нещо между нас куца, не просто нещо, а общуването ни куца, ние не можехме да споделяме, да разговаряме, но аз не знаех че общуването, споделянето, изказването на чувствата е съществена, необходима, неотменима част от живота, от отношенията между хората, че без него въобще не може да се говори за дружба, за любовна връзка и т. н. Какво знаех аз за общуването и споделянето... В моето семейство на такова нещо никога не съм бил свидетел... А и Силвия сякаш имаше свое разбиране за изказването на чувствата - имаше неща сякаш забранени за споделяне и разискване за нея... Все пак, макар и ненаучен да споделям и да общувам, в тази ситуация АЗ търсех начин за изказване на нещата и проблемите, да няма лицемерно мълчание между нас или теми табу, да не изпадаме във фалшиво обвързване, а да сме пълноценни, открити, самостоятелни хора. Една двойка се изгражда най-вече в справянето с такива, проблемни ситуации, а не с фалшиво единомислие. Тогава още нямах никакъв опит в тези отношения, нито бях чел някъде нещо по тези проблеми - за изказването на чувствата в междучовешките и поспециално в любовните отношения - но интуицията ми е подсказвала верния път - да търся изясняването.)
А тогава... Тя просто мълчеше...