автор: khanas

Намерих църквата пуста и тиха. То е цяло чудо това, защото в светогорските манастири никога не спират молитвите и литургиите, ала аз доста години бях живял на Атон и знаех кое как се прави. Така издебнах да вляза, когато нямаше никого вътре.
Всичко беше ново – въздигнато и нагласено от Стефан Велики в лето 1502-ро от Христа, две години след разбойническото опустошение на родоските рицари. Имаше кръгли певници и шест неголеми, но много хубави купола, покрити с олово. Още в преддверието срещу мене се изправи образът на молдовския господар. Видя ми се доволен и щастлив. Че защо да не е – свободен мъж и победител, богат, та и благочестив на всичкото отгоре. Защо да не е щастлив?.. Зачудих се под коя ли мраморна плоча лежи в тоя час? Защото беше умрял преди години и само кости от него вече са останали. Дано ги пазят добре, че някой ден сигурно и светец ще го направят. И тогава ще изкарат от костите му братята монаси добри пари. Погледнах пак войводата и сега другояче ми изглеждаше. Смръщен. Все едно ми казваше: „Мисли му, тленни човече. Понеже и аз бях като тебе, а също и ти ще станеш като мене, който съм починал.”
Прекръстих се и продължих нататък. Преминах набързо покрай ликовете на българските царе, защото много пъти се кланях на такива по манастирите и все съм ревал като малко дете. Стигат ми толкова жалби и плачове. Застанах до колоните и паднах на колене пред олтара, а наоколо ми засияха трите чудотворни икони на свети Георги. И не само те, че имаше в храма безброй сребърни кандила и свещници, и аналои, и евангелия, и прочие църковна утвар. Но най-силно сияеха иконите. А те бяха стари, потъмнели и лошо изписани. Но блестяха. Не заради скъпоценните обкови. Така – някаква неземна святост извираше от самите тях. Отвътре. Ето я Молдовската икона, подарена от Стефан Велики. Стои на позлатен дърворезбован проскинитарий. Ето го и свети Георги от Фануиловия манастир, по чието лице още личи следата от пръста на Едеския епископ. Присмял се той на чудото на самоизписалата се икона и казал на монасите, че лъжат. Твърдейки това, той небрежно и дръзко я пипнал с пръста си. И залепнал. Никакви усилия и молитви не помогнали да се освободи. Накрая, изтощен, унесъл се епископът в дрямка. Тогава му се явил сам свети Георги и рекъл: „Сега ти прощавам, но част от твоя пръст ще остане за спомен на твоето неверие”.
Ето я и Аварийската икона. Най-страшната. Вижте я, идете и вижте на свети Георги очите. Не е това лик на човек. Ужасен е. Пронизващ. Ако беше човек, все щеше да има някаква милост у него. Няма! Забива се право в сърцето ти и пита: Какво направи за своя Бог? Какво направи за народа си?
Вижте копието му. И носа. Вижте тая неземна краска на ореола. Ръката, бледа и мътна, като на привидение. Кой си ти, светецо? Кажи ми тайната. Откъде дойде? Защо дойде? Защо си тук? Иди си! Иди при турците, щом си позволил да владеят светата земя. Като си воин, защо не ти е кърваво оръжието, свършиха ли се враговете, на които трябва да разпориш корема, няма ли праведници, дето чакат да ги спаси твоето чудо? Никой ли не те вика, никой ли не те търси, защо си застинал в това изгнило дърво?..
И тука вече разумът съвсем ми изневери, защото ясно видях как Георги излиза от иконата и ме докосва с върха на острото си копие. Повратяше светецът все едни и същи думи с тънките си устни и те кънтяха като камбани в ушите ми – „Род и чест!.. Род и чест!.. Род и чест!.. Род и чест!..”
Помилуй, Боже, грешника, който не е достоен да е българин! Не съм достоен, Господи, за тая слава и сила. Не е лесно да си син на такова племе! Прости и помогни, Боже, не на мене, а на българите, на твоите българи, великите, справедливите, избраните... Нямаш право да им обърнеш гръб! Спри! Стой тука, де гиди светотворче и всевластнико! Ще се боря с Тебе! Сляп ли си, Господи, та не видиш нашите нещастия?! Защо, Боже, защо?! С какво толкова сгрешихме?..

Не знам как се прибрах в килията, не помня. Всичко ми ехтеше и се люлееше. Едва-що влязъл, похлопа един от послушниците. Смутен и уплашен, горкият. И как да не е – нали насреща му са пратениците на руския цар.
- Брат Петър ви кани в библиотеката. – рече той със запъване. – Да ви покаже нашите съкровища като благодарност за щедрите ви дарове.
Погледнах моите спътници. Коста с труд сдържа подигравчийската си усмивка. Прашни кьошета с прашни книги – глупости! Димо пък навярно даже и не го чу. Той беше затворил очи, а лицето му тъмнееше като сърцевината на отдавна отсечена ела. Луташе се наум, обхождаше манастирите, обикаляше село по село и град по град. Чистата му душа се рееше над всичката ни земя и диреше наследника. Диреше спасението. Знаех, че скоро ще скочи и ще ме подгони да тръгваме от това място за друго, щом тука не го намерихме. Аз обаче исках първо да видя Зографската библиотека. Защото в нея се пазят хрисовули и пергаменти още от старо време. И не всекиму е дадено да ги чете и докосне. Затова тръгнах с послушника. А вече беше нощ. От църквата звучаха песнопенията на литургията. Вятърът ги отнасяше към морето. Кой знае – може и до ангелите да са стигнали.
Веднага ме объркаха тесните ходници. Ако трябваше да се връщам сам, нямаше да намеря пътя. Накрая застанахме пред тежки, обковани с желязо двери. Послушникът успя някак да ги натисне, промуших се вътре. Той остана оттатък. Вратата хлопна с дрънчене, с грохот и отведнъж преряза всеки шум. В гроба ще да е толкова тихо. Сред мъждивата светлина се появи неясна сянка на монах. И рече ми сянката:
- Аз съм царят. Мене търсите!

„Аз съм!.. Мене!..” Прости думи, но като минаха през главата ми, прогориха ме целия. Дръпнах се назад, блъснах се в стената. Попадаха около мене разни дебели книги, сигурно бяха на петстотин години. В друго време нямаше да си простя. Сега ги тъпчех.
- Няма как да знаеш кого търсим. – казах задавено.
- Чудно ми е защо се мислите за толкова потайни. – сянката се приближи и се превърна в човек. Нещо към трийсет години, едър и як, с рядка черна брада, която се раздвояваше надолу, както рисуват цар Иван Александър. – Това с кръстовете беше добро, но за някое селце, не за манастир като нашия. Сигурно го е измислило гърчето. Те, гърците, все се броят за най-хитри и умни. Да бяха, нямаше сега неверникът да седи на трона в Константинопол. Вие, гълъбчета, Русия и през плет не сте виждали. Знай, че от всеки десет тукашни, двамина поне са ви хванали лъжите.
- Защо мълчаха? – попитах. Усещах, че някъде у мене се надига срам, но не беше време за това. После щях да се срамувам.
- Такава е Светата Православна църква. – сви широките си рамене онзи. Пращеше от здраве. - Като всяка друга. Щом й искаш нещо – дърпа се. А щом й даваш – не се дърпа. Със злато в ръцете сте добре дошли. Няма да ви върне никой.
Пак това злато! Да опустее дано! Ядът ми даде нови сили, та се отлепих от стената, стъпих здраво и се постарах гласът ми да прозвучи звънко и ясно:
- Ние търсим наследника на нашите царе Шишман и Фружин!
- Отдавна ви чакам. – кимна монахът. – Откакто срещнах стареца, а и преди това. Познах го, че е от моя род и уж случайно се разголих пред него, да види белега. Биха ме с пръчки, че съм си показал срама. Какъв срам – едно голо рамо. Болеше, но търпях, защото знаех, че той няма да ме забрави, ще изпрати някого.
Изправи се монахът в цял ръст и повтори:
- Аз съм царят. Мене търсите!
Грамаден беше.
Прегълтнах мъчително. Щеше ми се Димо да е тук. Трябва да го повикам. Как?
- По-полека! – казах. – Още не си цар. Може да станеш, а може и да не станеш. От много хора зависи. Това е важна работа, не е току-така.
- Не от много зависи. – отвърна той. – Мнозината са овце. А малцина са овчарите. Като оня - русия момчурляк. Мисля да го направя хилядник. Знае как да кара другите да се подчиняват, както е сторил и с тебе.
Пламнах.
Наистина ли Димо ме беше подчинил? Не, той е мой приятел!
- Не си струва да ме споменаваш, отче! – нарочно избрах последната дума. – Прост човек съм. Такива сме българите – прости орачи и копачи. Защото навремето първенците ни са клекнали пред турците. Затова сега първенци няма. Нито хилядници. Нито князе.
- Прощавам ти, че не ме наричаш „царю”. – рече. – Сигурно не е лесно да се обърне езикът. А иначе – не си прост. Ти си от онези – учените, заради които се затри България. Охкате, ахкате, бистрите философията и по-далече от пъпа си не виждате. Познаваш ли тая книга? Хванал се Исая да превежда на български най-обърканите и безполезни мъдрости на Дионисий Ареопагит. Точно когато турците прииждали. Кому е било нужно? Защо не е написал: „Станете, братя, и вдигнете меч срещу безбожниците!”? А той: „Прочее, гръцкият език първен бе определен от Бога като най-изкусен и изящен, пък и по различни времена бе усъвършенстван от любомъдреци. Нашият пък славянски език, макар и да бе сътворен от Бога добре, понеже всичко, което сътвори Бог, е много добро, не биде удостоен с подобряване на изкусността на словото чрез дълбокомъдрието на философстващи мъже.” Такива ги реди. Докато е турчинът пред портите. И ги разбива. Спаси, Боже, България от мъдреци и философи!
Стана ми горещо, започнах да се потя. Откъде се намери този човек? Той ли ще ни е царят, не ми е по сърце... И тъкмо в тоя миг влезе Димо. Никога не съм му се радвал повече. Влезе Сиракът и някак по-светло стана, дали заради русата му коса, дали заради белите му дрехи.
- Кой си ти? – попита направо и заби тежкия си поглед в монаха насреща.
А той потрети:
- Аз съм вашият цар!
- Покажи ми белега! – заповяда Димо.
- Такива хора обичам, дето приличат на апостол Тома! – широко се засмя онзи, май Петър го нарече послушникът. – Дай си пръста тук и бръкни в раната ми. Дай си ръката и я тури в ребрата ми. И не бъди невярващ, а вярващ!
Сетне се обърна с гръб и остави расото му да се изхлузи, без да се срамува, че остава гол пред нас. На дясното му рамо червенееше голям белег във формата на буквата „Аз” от глаголицата.
Това беше. Това търсихме. За него ни изпрати Шуна. За този белег. Пък аз, кой знае защо, вместо да гледам в белега, бягаше ми окото по широкия кръст, яките бедра и бутове. Може ли толкова охранен и здрав човек да е монах? И то в Атонски манастир? Повече приличаше на пехливанин или касапин.
- Такава ни е семката, породата. – продума гърбом Петър, като да ми беше чул мислите. – Всичките от рода ни сме едри мъже. Някога Калоян стърчал с две глави над войската си. Веднъж ме затвори игуменът на хляб и вода за седем седмици, защото беше решил, че не пазя Великите пости. А като ме пуснаха, наддал бях, та се чудеха братята.
- Облечи се. – рече Димо. – Нито на монах приличаш такъв, нито на цар, а на анадолски манафин.
Петър навлече обратно власеницата и се обърна към мене:
- Прав си! Малко е да го направя хилядник. Ще бъде един от великите боляри. Колцина са тия, дето биха казали истината в лицето на царя си?
Изчервих се, защото ме погледна Сиракът укорително, с недобри очи. Какво бях казал? Нищо не съм казал!
- Бързай бавно, царство ти. - отвърна Димо с един особен глас, не можеш да го разбереш дали се подиграва, или си държи на думата. – Нека първо вземем Търнов, пък после ще си раздаваме службите и сановете. Речи по-добре какъв си, що си, кой ти е баща и кой ти е дядо, как си живял и как си попаднал в тоя манастир. Белега видях, но това не стига. Живот и здраве, короната ще ти я сложат не на рамото, а на главата.
- Я ела да ти покажа нещо. – махна ми монахът.
Приближих се, а той ми бутна в ръцете дебел свитък, а накрая му висеше златен печат на велик и страшен български цар. Разтреперих се. Заплаках, не ме е срам да го кажа. Ех, мила моя стара Българийо! Помним те, свидна майчице, не сме те забравили!.. Разгърнах и зачетох златопечатника, като все внимавах да не намокря овехтелия пергамент със сълзите си.
„Благочестив и христолюбив цар Асен, самодържец търновски и на цялата вселена, на българите и гърците и през Молдовлахия и на Уъгрската земя и на Будим, даже и до Венеция, и на когото от Бога е дадена власт, която се простира по цялата вселена. Не драгоценните камъни, нито бисерите и скъпоценностите трябва да украсяват издигналия се до царско достойнство, но това, което се отнася до Божественото благочестие – прилежанието и грижата за божествените и свещени храмове и за манастирите, в които се благопребивава, а също и за непрестанното славословие на Христа Бога, царя на всички, осъществявано от благочестивите и присноблажени царе, защото в тях, храмовете и манастирите, с благ разум и много старание се почита божеството; заради това на тях им се дава милостиня с богато дарение.
Като следвам този път, както и бащата на царството ми, присноблажения цар Асен, а също и царувалите преди него православни царе...”
- Стига си подсмърчал! – скара ми се Петър. – Прочети накрая, подписа!
А краят беше:
„Месец февруари, втори ден, първи индикт, 6700 година.
+ Йоан Калиман, в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци, Асен”
- Чу ли това, Димо? – попита монахът.
- Чух. – късо отвърна момчето.
- А знаеш ли, че познавах човека, който го е писал? Умря преди няколко години. Не е тая грамота истинска, Димо, творена е с лъжа и грях, за да се докаже правовладението на Зограф върху имоти в Сяр, Солун, Охрид, София и много места още. И други хрисовули мога да ви покажа, не един и два, същите – лъжливи, подправени. Заради метоси, дюкяни, воденици. Защо ви го казвам ли? За да разберете, че даже и царският печат нищо не значи, когато играе парàта и човешката угода. И да не вярвате на чужди думи и чуждо писмо, а само на себе си. Аз мога да ви хвърлям големи работи за баща ми и дядо ми, за целия ни род. Нищо не би ми струвало. Истината обаче е друга: Произхождам от Александър, недостойния син на цар Шишман. Този, дето се потурчил и станал Искендер. И като се потурчил, намразил всичко българско. И гледал да насили всяка българска робиня, която му намерят, та дано убеди сам себе си, че е насилил цялата българска земя. Не можал. Разправят, че когато го убивали, разревал се на езика, от който се гнусял, и рекъл през плач: „Майко, майчице!”. Но никой не му отвърнал. Защото нямал вече майка. И Отечество нямал. Това е съдбата на предателите. А моята съдба е да съм потомък на потурчен княз и робиня. И на още много робини след нея. Какво? Искаше ви се да е по-красива историята ми? Търсете тогава на друго място! Търсете смели, силни и благоверни наследници! Де ли ще ги намерите?! Само аз съм тук. Убийте ме, ако щете, но това съм аз. Това е България! Обезчестена. Поругана. Слаба. Страхлива. Но я има. Има ме и мене. Жив съм! И съм ваш цар, Димо!
- Българите – рече Сиракът. – имат обичай да слагат начело хора от царски род. Събирай си багажа! Ще те водя при една мома, пък нека тя решава цар ли си или не си.
- Момчета мили, глупави! - почти нежно отвърна Петър. – Как я мислите да си тръгнем хей така от Атонски манастир? Не ще ни пуснат без позволение от игумена. А той няма да позволи. Отдавна ми се е заканил. Затова си вдигайте вие пъртушините и върнете се, заедно с вашия грък. Само аз знам как да се измъкнем от Зограф. Чакал съм тоя ден, дойде най-после.
Изведе ни монахът навън по таен път, по таен проход. И ни закле никому да не казваме откъде и как сме минали. Защото не бива да се разкрие слабото място на последната българска крепост. И ние мълчахме. Не казахме. А на вас ви стига да узнаете следното: Излязохме от манастира без никой да ни усети. Наследникът на царете ни беше с нас.

Нощта се случи мека и топла. Нищо дето вече есента отиваше към средата си. И зима чакахме. Ден-два след новолуние. Нова луна. Ново начало. Какво ли ни носи?
Коста беше застанал начело и ни водеше без път и посока – на кестреме през гори и долчинки. Не пролича да е изненадан, че сме намерили този, когото търсехме. Нищо и не каза, само му хвърляше по едно око.
Познавах добре Света гора и като ме питаше Димо къде сме и накъде отиваме, не ми беше трудно да отговоря. Заобиколихме от изток манастира Кастамонит, а след него Дохияр, Ксенофонт, Свети Пантелеймон. И така вървяхме: Сиракът най-отзад, аз - малко преди него, а Петър крачеше между мене и лудия златар. Приличаше на ходеща кула. В далекото се провидяха чертите на манастира Ксиропотам. Със съборените си стени. Когато на Атон започнали да насаждат латинската ерес, монасите отказали да служат заедно с еретиците. Пострадали Иверската, Ватопедската, Зографската свети обители. Но ксиропотамските отци се съгласили и посрещнали латинците с клонки в ръце и с приветствия на уста: „Да бъде мирът Христов с нас!”. След това започнали обща служба и при думите: „За нашия архиепископ, който е в Рим и за благочестивия цар...” станало земетесение и стените на манастира паднали, подобно на йерихонските. Рухнали стените, но манастирът останал – тих и строг.
По едно време Димо спря.
- Идат хора след нас. – промълви той.
- Какво? – сепна се Коста. – Нищо не чувам!
- Идат. Много са!
- Това е вуйчо ми! – изпъшка златарят и се хвана за главата. – Няма кой друг. Ще мъсти, че му откраднахме парите! Втасахме я!
- ТИ си крал! - натъртих. - НИЕ нищо не сме направили.
А Коста се ухили и зъбите му лъснаха в тъмното:
- Почакай да му го кажеш! Може да ти повярва.
- Лошото е, че нямаме оръжие. – рече Петър. – Ако имахме, добре са дошли всичките!
- Ако баба беше мъжка!.. – тросна се Коста. – Давайте да бягаме!
- Накъде?
- Близо до Ксиропотам има едно заливче. Там ни чака кораб.
И побягнахме. Златарят хвърчеше напред, все едно Дяволът го гонеше. Знаех, че Димо е по-бърз от него, но той нарочно се бавеше, защото Петър не можеше да тича добре. Вярно, голяма крачка имаше, но много меса му тежаха. Пък аз не знаех какво да правя. Хем исках да се спася, защото нищо лошо не съм направил, хем сърце не ми даваше да се отделя от тях. А не бяхме и много далече от брега. Чувах вече шума на вълните. Или така ми се струваше. Само още малко! Още съвсем малко!
- Спри! – мрачно ми рече Димо. – Отсекли са ни пътя.
В тоя миг някъде напред припукаха пушки. Целият запъхтян, Коста се върна обратно.
- Ех, майка му! – изплю се той и завъртя дълга и предълга попръжня на гръцки, от която нищо не разбрах, защото в манастира не са ме учили на такива слова.
Блуждаещия ми поглед внезапно съзря скромна монашеска калива на близкото възвишение. Не усетих кога съм стигнал до нея и тропах по вратата:
- Спаси ни, свети отче! Помагай на християни в беда!
Ума си бях изгубил. Как ще ни помогне монахът? С какво?
И отвътре се чу глас:
- Махайте се, немирници, и ни оставете в нашия свещен покой!
А беше гласът немощен и старчески. Но ето чудо – скръцна резето и на прага различих млад калугерин.
- Влизайте, братя! – забързано рече той. – Не го слушайте. Болен е и му е време да го прибира Господ.
Говореше на гръцки като Коста. Неговите думи разбрах.
Докато се затворим в каливата, обградиха ни отвсякъде разбойници. Конски тропот. Дрънчене на оръжия. Убийци. И затропаха по вратата като мене, но не молеха, а искаха:
- Отваряйте! Дайте ни го! Да го научим как се краде от своя кръв!
- Вървете си по пътя и не пречете на молитвите ни! – ревна нашият спасител. Силно викаше. Като владика, свикнал да чете молитви пред много народ. Няма да лъжа – помислих си: Да им дадем Коста, може ние да се отървем. Но Димо беше решил друго. Бутна портата и излезе навън.
- Ваш е – каза. – ако ме надвие някой в честна борба. Има ли мъж да се намери или сте помияри всичките?
И онези млъкнаха, та го загледаха в светлината на факлите си, такъв висок, строен и слабичък. После отведнъж гръмнаха в жесток смях. Пристъпи напред огромен дивак. Половината небе закри като планина. Пред него даже и Петър монахът се губеше. Космат, свиреп и зъл. Вдигна ръце и ги завъртя. Показваше как ще разкъса Димо. Студени тръпки ме побиха.
А той отвърна:
- Ще се боря с тебе!
Свали си ризата, даде ми я и заповяда да държа другите вътре. Наследника най-вече. Поисках да го спра, но не посмях. И без това нямаше да мога. Кога ме е слушал? Наредиха се душманите в околище, а Димо влезе в него и застана срещу противника си. Не си спомням някога да е бил по-хубав. Всяка жилка от тялото му звънтеше и потрепваше. Силен и смел по детски. Безгрижен, безразсъден. Хлапак. Няма разумна красота. Красотата е порив, дързост, свобода. Затова младостта е красива. Затова старостта не е.
Вкопчиха се двамата един в друг. По-право онзи награби Димо, но той избяга от хватката му. Проклетникът пак налетя и Димо пак се изплъзна. Това добре, обаче не виждах как може да го надвие. Прекалено голям беше. Полека, полека грамадата взе да притиска нашия. Трудно му беше на Димо, умори се. Исках да му помогна, но как? Да се моля? Какво е една молитва? Не стига! Аз вярвах. Вярвах, че това момче не може да загине. Защото ние имаме нужда от него.
Събра Сиракът последните си сили, та се вкопчи в дебелия дивашки врат и почна да го души. Но скоро беше блъснат назад сред ликуващия вой на разбойниците. Техният великан грабна Димо с едната ръка за гушата, а с другата – между краката. Замахна и го тръшна с цялата си животинска ярост. Чу се ужасяващ шум на счупени кости. Единственият ми приятел се валяше в тревата като парцалена кукла.
Край.
Загубихме.
Горко ни!
Успя Димо някак да се понадигне и завъртя глава насам. Кръвта беше нахлула в бялото на очите му, та сега се взираше в мене със странен червено-син поглед. И по разбитата му уста успях да прочета две безмълвни думи: „Спасявай царя!”. Какъв цар, Димо? За какво ми е цар без тебе? Мога ли да те оставя сам на тия душегубци? За толкова страхлив ли ме имаш!?
- Тръгвайте, наш ред е! – изръмжах полугласно и се пуснах срещу враговете ни. Мнозина бяха. Всичките въоръжени. А ние с голи ръце. Грамадата отново се наведе над Димовото тяло и само Бог знае какво щеше да му направи, но тъкмо тогава свирна вярна стрела и разкъса четинестия му тил. Долетя отнякъде бесен кон с развята грива, който захвана да рита и тъпче разбойниците. Върху него - сянка на демон. Сечеше наляво и надясно. И втора сянка се появи, със стар боен боздуган. По мъжки удряше и по мъжки псуваше, но мъж не беше. А жена. Алтън Сирма. Всичко отвътре ми вързвя и кипна. Грабнах една факла и я заразмахвах право срещу лицата на онези. И срещу очите им. Някъде встрани младият инок от каливата се биеше с меч и кръст, вместо щит. Коста и Петър също бяха с нас. Сигурно са били. Не знам. Не помня. Исках да убивам. И убивах. Клах. Горих. Хапах и късах със зъби човешка плът.

Когато отново дойдох на себе си, Докс беше приклекнал до Димо и пръстите му сръчно играеха по всяка негова костица.
- С малко си се разминал. – рече той. – Само три ребра са строшени. Ще ти мине до сватбата.
Навред около нас лежаха насечени и пребити хора. Някои бяха мъртви. Други още хъркаха.
- Няма го вуйчо ми. – оплака се Коста. – Изпратил е тези, а сам се е скрил някъде. Нищо! Ще го намеря и ще си плати. Тоя път не със злато.
Петър монахът избърса чело с ръкава на расото си. Целият беше плувнал в пот. Изгледа го Докс смръщено.
- Ти ли си наследникът на българските царе? – запита той. – Добре е, че си голям, да имат страх боилите. Но не ставаш да водиш войска. Бавен си и тежък. Българската войска удря изневиделица, засади прави. Това не го можеш. Ако имаш ум в главата, ще туриш някой по-добър от тебе за началник в боя. И няма да му се бъркаш. Инак си загинал.
- Ти ще се биеш ли за трона ми? – запита на свой ред Петър.
- С тая дебела задница, бая голям трон ще ти трябва. Българите се бият не за тронове, а за своята държава. И за своите закони. А царят е прост слуга, дето стои на стража и пази законите. Толкоз. Тебе за плашило те бива, но за цар – не знам. Ще видим. Ще си проличи.
И като рече така Докс, отдели се от нас, та отиде при коня си, да го тимари и пои с вода. Пък Петър остана да стърчи насред ливадата.
- Какво - подигра го златарят. – и този ли ще го направиш велик болярин? И той ти говори истината в очите. Или е по-право да кажа – в задницата?..
Това му беше вместо сбогуване. Изведнъж един от покосените разбойници се размърда и гръмна с пищов, а Коста скочи пред наследника да го запази. Пое оловото. И падна тежко в ръцете ни с окървавени гърди.
- Коста, Коста, Коста!.. – повтарях отчаяно и притисках грозната рана, от която бликаше все нова и алена кръв. - Какво направи, нали щеше да живееш сто години?!
Не би. Животът се оттичаше бързо, а смъртта идеше на негово място.
- Τον πολων Βουλγαρον... ο εκ θεου αρχον... – прошепна задавено умиращият. - Τον πολων...
Издъхна. Издъхна в ръцете ми.
„Тон полон вулгарон...”. „На многото българи, от Бога владетел...”. Знаех, че има древен надпис във Филипи, който започва с тия думи. Но Коста откъде знаеше? Имаше ли нещо българско у него? Отиде си, лудетино, без да си ми разказал твоята история. Без да съм те разбрал. Както се появи, така те отвя вятърът. И нищо не остана след тебе. Дано се харесаш, какъвто съм те описал. Ако ли не – върни се да ми намериш кусурите. И кривините. Няма да се върнеш. В рая ти е добре. Навярно си подгонил ангелите да им скубеш крилата като на попарени кокошки. За веселие. Хвърчи перушина по всичките седем небета.
Изправих се. Огледах се. Коста лежеше пред мене, потънал в кръв, която вече се съсирваше. Лицето му беше спокойно, чисто и оцъклено. Насреща ми безсилно висеше дясната ръка на Алтън Сирма, защото беше дълбоко порязана на две или три места. А Димо... Димо го виждах потрошен, смазан. Щеше ли да се оправи? Щеше ли да бъде отново както преди? И за какво беше всичко това? Заради този. Заради наследника. А той достоен ли е или недостоен? Не знам. Уморих се. Каквото можах – направих. Следвах Димо. Повече от мене нищо не искайте.
- Я ела да ми помогнеш! – строго ме повика Доксовият глас.
Звучеше като багатур. Или колобър. Или челник на крепост.
Отидох.