автор: atima_viva

Не чуваш ли? Приижда тишината
към теб. И се заканва да гнезди.
Причината е проста, а нещата –
влошени до понятието „зли”.
Горещо беше, имаше вулкани
но не от тези – луди и добри.
Изгарящата лава ни прегази,
а сухата й пепел ни покри.
Сега е тихо. Счупените клони
увиснаха с обрулени листа.
Сред тях и аз, по мътните порои,
се нося като сламка във вода.
Къде се скри? Нима и ти – удавник –
събираш дъх отпуснат на брега?
Не искам да те помня, но приижда
на спомена покорната вълна.
Не съм море. Не ходя по вълните.
Не съм и пепел. Жива съм, горя.
Пристъпвам. Тишината е обител.
И нея се живее... но сама.