автор: ina_krein

Зяпах през прозореца скучния пейзаж – редуващи се хълмове с ниски храсти, малки селски нивички с царевици – някои с изрязани стебла, други още жълти и сухи, като бойци на пост. Есента бе минала с голямата метла и полето бе покрито с довяни от различни посоки листа. Дърветата протягаха мързеливо клони в слънчевия ден, наслаждавайки се като хора на последното топло слънце.
Пътят откри малко село. Улиците – разбити, къщите - олющени. В края на завоя, грейна, естествено, най-многолюдната махала – гробището. Стоеше на баира гордо, сякаш да покаже, че и тук някога е кипял живот, имало е кръщенета и сватби. И тъкмо да направя дълбокия извод, че в България навсякъде по селата е вече така, в края на гробището странно дърво прикова погледа ми. Цялото бе накичено с вързани пъстри ленти. Отдалеч приличаха на панделки. Бяха причудливо закачени, а дървото весело размахваше клони, едничко останало отрупано в цветове.
-Завий и спри – наредих на приятеля си. – Искам да видя.
Дали защото денят беше слънчев, или защото изминалата любовна нощ бе размътила неговото егоистично его, но той неочаквано послушно изпълни желанието ми. Не зададе както обикновено хиляда въпроси от типа „защо, как, сега ли ”.
Слезе от колата и галантно ми подаде ръка. Цветното дърво бе на няколко крачки. Приближихме се бавно и не сдържахме учудването си. Цялото бе накичено с ... вратовръзки - тънки, широки, едноцветни, на точки, карета, райета, копринени, памучни, с ластик и без - те грееха по клоните на обезлистеното дърво напук на есента и сякаш се присмиваха на тъгата и есента.
Намерихме под него обикновен бедняшки гроб, с евтин паметник. Дори нямаше снимка на плочата. Прочетох внимателно името - Костадин Илиев Градишки - 1902 – 2002.
- Добре си е поживял дядката – подсмихна се хитро Гари. – Дали всички вратовръзки не са от признателни жени, които е ощастливявал в живота си? Представяш ли си колко теоретично е можел да има?
- Представям си – сърдито отвърнах аз.
Не ми се искаше той да се окаже прав както обикновено. Гаджето ми имаше способност да прониква в характерите на хората, да открива тяхната уязвимост и после да я използва с чар. Съдех по себе си. Щом сгазеше лука и бях на път да си тръгна, той се появяваше с пленителна мъжка галантност, даряваше ме с любовна нощ, след която и светът да се разпаднеше, нямаше да искам да знам. Разгръщаше пътната карта, а аз посочвах къде ще отидем през уикенда. Това се повтаряше цяла година и аз започвах да чувствам умора. Ала не си тръгвах от него въпреки това.
До оградата като храст диви рози светеше нар, отрупан с яркочервени плодове. Верни на поверието, че от гробище нищо не се взема, хората го бяха оставили необран. Вятърът бе довял семенцето отнякъде и сега този храст светеше в есенната слънчева тишина като отрупан с влюбени сърца.
Гари пушеше нервно цигара до колата в очакване да продължим. Бе разкопчал ризата си и по начина, по който ме поглеждаше, подозирах, че няма търпение да стигнем първия мотел, за да ме изпие цялата.
Звънчета на преминаващо стадо от няколко проскубани кози ме накараха да отлепя поглед от него. Сух като чироз мъж, с вързани с канап панталони, вървеше след козите и подвикваше напевно:
-Айде, Мадона! Айде, Наоми!
Започнах да се смея на глас и козарят ме изгледа насмешливо.
-Ма ти си по-луда от козите ми, джанъм!
Спря, подпря се на тоягата си и се обърна към Гари:
-Върза ли вратовръзка на дървото?
И без да изчака отговор, продължи:
-Верно е сичко, що казват. Кой тук е вързал, жена е вързал у сърцето. Много се подсмиваха отначало, ама после, като зеха да им се връщат жените, отсекъде дотърчаха да идват и връзват.
Погледна към дървото, после пак към Гари:
-Черпи една цигара.
Човекът се приготви да си върви. Бодна цигарата зад ухото, после пак погледна дървото:
-И мен Вратовръзката ме спаси.
Гари протегна кутията към мъжа и оня си взе още една. Запали я с кибрит, който измъкна след дълго тършуване в единия джоб и примижа от удоволствие. Ние го гледахме в очакване. Той се засмя и усмивката му разкри доста липсващи зъби:
- Като се уволних от казармата, чудех се какво да работим. И викам, дай да зема да паса козите на село. Тогай имаше доста, па и секи ден една жена от селото требваше да ми готви обед. Къщи да искаш у село, а па жени, секакви. Така доде една, сготвила убаво, доде друга, забъркала що да е. Па и друго като си исках, много жени ми даваха. Бех млад, па и як. Бех одил войник и у София, та се бех отракал. Ама един ден дойде Лила от долната махала. Какво беше сготвила, манджата с чинията да изядеш. А и она беше убава, в капка водичка да я изпиеш. Завъртехме се ние со Лила, ойдох да я искам от татко ú. А он извади кама и я заби право на мушамата.
- Мойта Лила не е за козар. Кога дойдеш у костум с вратовръзка да я поискаш, тогава може да ти я дам.
- Седим аз у дерето, биям си главата у дървото и виям, ама като чакал виям от мъка. И ми се иска от рев да си скинам душата. Много ми беше на мерак тая Лила.
Минава по пътеката Коста и пита: ”Оти ревеш?” И аз, още толку надувам, та ке се скинам. „Па немаш никакви ядове – вика ми Коста. – Ма ке ме каниш за кум.” От там, право у тех. Кат извади и костум, вратовръзка, бела копринена риза, па и обувки, лачени, черни. Брех! А жената му, змия-проклетия, гледа и ни кълне. Ма кой ти я слуша! Кат се стокми тоа човек, кат ме стокми и мене, и двамата – право у Лила.
- И после? – вече губех търпение.
- После - козарят всмукна отново дълбоко дима – трийсет години живехме со Лила щастливи. Лоша дума не ми каза. От там кат тръгна с вратовръзката – кой се зажени у село, бега първо при Коста – да земе вратовръзката за късмет.
- И всички ли бяха щастливи? – попитах невярващо аз.
- Сички – уверено отговори козарят. – Некъде нещо ако скрибуцнеше, Коста отиваше при жената. Що правеше, що струваше там, никой не знае. После сичко тръгнуваше по мед и по масло. Те затова като умре, никой не даваше да го погребеме с вратовръзката, да не закопаме късмета на селото. Ама жена му, много проклета беше, с нея го погреба. И на, разпадна се селото. Нема сватби, нема убави жени, нема любов. Айде, идейте со здраве – благослови ни козарят и подкара козите към близката улица.
- Еее, бре, Наоми! Еее, бре Мадона! – подвикваше на козите напевно и допушваше странно усмихнат цигарата.
- Тоя не е добре – завъртя глава Гари.
Изгледах го продължително. После отворих багажника на колата и дръпнах ципа на пътната чанта. Знаех, че в малкия джоб винаги държи вратовръзка – за екстрени случаи. Вързах я на един от ниските клони на дървото под насмешливия му поглед и успокоена седнах на предната седалка. В следващата секунда ме поля студена вода. На таблото се мъдреше най-червения нар, като изтръгнато човешко сърце.
Щест месеца след това гаджето ми се сгоди за сестра ми. Сега живеят щастливо и имат чудесно дете.
Ако можех да върна оня есенен ден и козаря, бих го убила преди да разкаже историята, а Гари бих обесила на дървото с вратовръзките, преди да откъсне проклетия нар.