автор: niveana

Не ме обичаш вече. Знам. Не ме
и сякаш все по-дълго е мълчанието.
А някога на твойте коленЕ
светулка бях - стопила разстояния.

И в порив ням подреждах сетивата -
напъпила. Невероятна. Дива.
А после се събирах без остатък -
да ти се дам. А не да съм щастлива.

И вятър луд крилата ми обрули.
А някога пред твойте коленА
запалих свещ и те нарекох Юли.
Ти после ме наказа затова.

И оттогава все летя. И светя
макар, че ме болят крилата.
Дано да се превърна в мъртво цвете
в последния ти път да те изпратя.