автор: iszaard

На Михаил Коевчинов

Всички се карат. Някои повече. Други непрекъснато. Крещят, обвиняват се, дори в невъзможното. Делят черги. Всички търсят щастието. Но кой ли го е открил?
Сдържането на сълзите е волеви процес. Учи се, също като вързването на връзките. На панделка, подпъхнати току до чорапите, а и без тях. Но това ли е истината?!
Щях да пиша за погнусата, ако не бе тривиално. Изтъркано е вече. И никой няма да забележи присъствието или отсъствието на такава. И защото искрено мразя цитатите, няма да споменавам имена, с което няма да стана по-малко или повече интересна на снобите. Това е без значение за търсещия истината.
Ако можеше да се пише за любовта, щях да се втурна да го правя. За пореден път, но със сигурност не за сетен. Кой ле не е мерил сили с този исполин на безкрайността? Кой ли не е падал поразен от невъзможността да излезе от собствената си дребнавост? Но това за онези, които търсят истината. За другите има щурчета, листопади, чадърчета и кученца, драми... Колкото щеш.
Когато боли е най-трудно мълчанието. Обаче е вярно също, че и думите не помагат. Напротив. Вредят. Защото споделената болка не само че не се разполовява. Тя нараства. Придобива нечувани размери, също като споделената глупост. Защото в същината си разгласата и глупостта са едно.
Да оповестяваш мислите си за любовта, за чувствата към другия е нелепо. И тази нелепост няма граници и спирка никъде. Дори накрая на вселената.
Ако някой си мисли, че съществува смърт извън съзнанието ни, много греши. Ако някой си мисли, че със златото или водата свършва всичко, с червеите, също, е доста далеч от същината. Но кой ли се интересува от нея всъщност?! Дори обсебените от идеята за величие, и може би най-вече те, съвсем не забелязват нелепостта на щенията си. Защото са заслепени от глупостта на разгласата.
Някой е подготвил изложба, написал е книга, научил се е да свири добре, вдъхновил се от великите, и тайно се надява, че с това е открил ключа към безсмъртието. Само че греши!
Смъртта е победима, обаче не по този начин. Не чрез пищните погребения и мемориалите, не чрез словославенето при всяка възможност. Тя е толкова дребна, че не обича нищо по-голямо от самата себе си. Под микроскоп дори не може да се види.
Всъщност смъртта е дребнава като хората, но по-истинна. Тя иска само едно – тишина.