автор: ZAPP

Не е роден човек за топла стая,
за дълъг и предвидим живот,
залинява от безветрието най-накрая
и залюбва жалкия, презрян хомот.

А в сърцето му искра мъждука
на онзи горд и неспокоен дух -
той мрази евтината му сполука,
и за дребнавости остава глух.

Не ни отне поредната война
като цветя във кървав сенокос,
защо ли го приемам за вина...
нося в себе си немия въпрос.

Преживяхме - уж страхотни -
разни драми и любови,
но все така оставаме самотни
и ронят се нетрайните основи.

Неотдаденото като камък ми тежи,
а колко мимолетна е плътта,
днес то за живите важи,
но утре... ще го прибере смъртта.