автор: nightfall94

на Д.

Чертите ти са най-обикновени,
но с тайнственост,
Опитвам се да я вградя в куплети,
но с рими тя не може да се връзва.
Изглеждаш прекалено прозаична –
не съзерцаваш,
не грешиш,
не губиш –
от мен изобщо си така различна,
че даже се страхувам да се влюбя.която се изплъзва.
Но как налучкваш –
или пък умееш
да подредиш с небрежна деликатност
по моя път,
със странности осеян,
разбърканите фигури шахматни?
Как винаги навреме ти успяваш
да ме спасиш от клопки спотаени
и като на шега обезвредяваш
полетата минирани пред мене?
Как безпогрешни начини намираш
да ме упътиш в правилна посока?

Ти може би си светофар пулсиращ
и мост надежден над река дълбока,
или си програмирано устройство,
което всеки ребус разгадава?

Ти просто притежаваш чудно свойство –
не светиш, а леда край теб стопяваш...