автор: galenaGV

Погребахме я любовта –
уж нямаше причина,
но някак си се извъртя
набързо като в кино.

Уж пълна бях като река –
дълбоко в мен да гази,
а той до колене едва
дойде и гък не каза.

И с бентове се оградих –
в мен никой не надникна.
От всеки вир му вадех стих,
разлистен като китка.

Но той остана глух и ням.
В дълбокото на здрача
редих безсрамие и срам –
напълно еднозначни.

Голяма беше любовта –
дори не зная колко.
Една закръглена луна
растеше като болка,

жълтееше като симптом
на лоша диагноза.
Без дума, вопъл или стон,
без сцени и без поза

угасна тихо любовта.
Прибрахме се на завет.
А той ми подари цветя –
нишан за вечна памет.