автор: mielikki

Събуждаш се в синьо
и най-сетне
си насаме
с времето в себе си.
Вятърът в миглите ти
не е заспивал цяла нощ
и спокойно напомня
осезаемото в будността им.
Точица в смълчано безсмъртие,
потъваш в синьото,
защото морето,
което те приютява,
и скалата,
която те приютява,
и самотният корморан,
който те приютява,
успокояват залутаните смисли,
защото в синьото
не си така съществен.
Безутешното в дните
кротко дреме
в сините обятия на забравата.
Водата без израз
лекува
пустошта в спомените
за бъдещи дни.
***
На връщане разпръскваш
на скалите
хиляди стъкълца самота
от очите си
осмислени
във синьото на спомена.