автор: DianaStefanova

Все едно ме е нямало - всичко е както преди.
Листопадни въздишки дърветата ронят отново;
циферблати отмерват безцветните нощи и дни,
а мъглата притиска небето във обръч оловен.

Безпристрастно реката чертите ми вече изтри -
не ухая в алеите, мракът гласа ми не чува -
а копнежа във нечия друга прегръдка гори,
други устни навярно пред тая врата те целуват.

И единствено в спомена може би парят следи,
като болка безименна някой насън ме изрича.
Все едно ме е нямало - всичко е както преди -
и не си ме познавал дори, и не си ме обичал...