автор: DianaStefanova

Време е вече да слезем от сцените -
свърши спектакъла,
мислите спят.
Своя финален триумф не дочакали,
те - неродени герои, мълчат.
Може би в някакъв спомен са вписани,
в нечия тайна, сълза, или смях,
нейде в съня на света са орисани
дълго да скитат - а ние, към тях.
Ние, самотни поети/мечтатели
в мрака броим светлооки звезди;
тихо копнежите чакат създатели,
тлеят в душите ни, търсят следи.
Викат ни пак съвършените образи,
тях да изваем от живи слова,
всичките сенки на Mъката/Oбич -
цялата чудна човешка съдба!
Трепват за миг лъчезарни видения,
в бяла забрава
на древна река.
И недокоснати, там се стопяват -
а отражения парят в дланта...
Болка неистова в погледи светнала,
стихове молят поети за път.
Плискат се в шепот мечтите по сцените,
а неродените строфи мълчат.