автор: tzvetcomarinov

Когато началникът е лош и доносниците му са по-малко. Дарцеус видя как центурионът излиза върху бойна колесница из главната крепостна врата. Съпроводен беше той в пълно бойно снаряжение от цяла група конници. На
такива неща се радваха най-много новобранците. Защото след напускане на голямото, дребното началство вече се натяга по-малко в упражненията или веднага дава почивка на войниците. Като принципат служил достатъчно, тракиецът гледаше по-иначе на тия работи. Групата на командира наистина е бързо подвижна. Личи добре, но това не може никак да е случайно. По-вероятно, съгледвачи ще са забелязали раздвижване при даките и гетите. Може би офицерите да отиваха на избор за подходяща местност на поредната военна игра. И двата случая не обещаваха скука и безделие сетне в легиона.
Не заслужаваше да се мисли чак толкова напред, когато може да се прави нещо и през близкото време. Техният флангов командир също замина с групата. Подсказа му без да иска, че сега може да крачи далеч по-свободно между постройките. Ще отиде тогава да види на спокойствие пленницата. Снощи, когато я върна Ксентий обратно в килията, дори не опита да пристъпи към решетката. Момичето беше в такова лесно видимо състояние, че щяха да го посрещнат само викове и писъци. Друго нищо. Не беше наясно да отговори дори пред себе си, той какво търсеше в срещата. Просто иска тя да го види и ако може да запомни. Да поговорят или запечата в главата си картината на една смазана от унижение и болка девойка. Мизийските жени удивително много приличаха на тия в неговото село. Затворената изглежда е на години колкото сестара му. Мисълта за това , като струйка ледена вода се стече по неговия гръб и разлудува по кожата стотина хладни тръпки.
Ето я. Седи върху сламата толкова здраво свита, че отдалеч прилича повече на купчина. Дарцеус бавно съвсем пристъпи, да не я уплаши. И пак заради това, не доближи съвсем решетките. Дреме или е притворила очи, не личи много ясно. Високото слънце прави сянката в дъното на килията доста по-плътна.
Не беше мислил предварително, какво ще каже на девойката. В мамента пак не се досети. Опита някак да срещне погледа й, но и в това не успя. Продължи с настойчивост да търси някакъв, дори той да е мизерен резултат, докато накрая нещо се получи. Само, че което видя, никак не го изненада. Струеше гняв и омраза насреща му, нищо повече. Имаше своето право на това мизийката. За нея той е от ония, дето я затвориха в крепостта. Да се гаврят безмилостно с тялото и душата й.
Не беше толкова наясно, защо трябва да дойде при момичето, затова и без особени впечатления си тръгна от него. Войнишкият мозък с лекота и бързо подмени емоционалните с други, също толкова полезни размишления. Излизането на центурион Доместиан и по двата повода, накрая пак ще свърши по единствения известен до тук начин в крепостта. Строяване на легиона в пълно бойно снаряжение. И със задължителното, много войници да получат наказания. Заради побитости по ръбовете на меча, липсващи халки от ризницата или изкривения връх на копието. Нямаше голямо значение, щом за всичко си имаше и знаеше предварително. Някои дори ще престоят в килиите за престъпници и чужди съгледвачи. Като големите виновници, само на хляб и вода.
Дарцеус отнесе своето копие при ковача, но и него сякаш вече бе обзело отпускането, веднага тръгнало като лоша болест из хората след излизане началството от голямата врата.
-Какво му е на върхът? - попита майсторът на железата с неприкритото желание, да отклони от себе си каквато и да е работа в момента. - Остър е толкова, че можеш да пробиеш броня, а не кожата на варварин.
Разгада отсрещното мълчание и дори помисли минута - две, преди да реши с какво ще продължи:
-Ще му пуснем един конец, но трябва да повъртиш ръчката.
-Става, - прие моментално войникът, защото искаше да прави нещо в тоя момент, а не толкова да говорят.
Ковачът изтълкува по своему и обратно, като покана за приказки. Той често страдаше от липсата на събеседник в работилницата, а ето сега един, дошел му е на крака. Какво по-хубаво и удобно. Освен грижа за конските копита и подкови, възрастният железар поправяше цяла редица неща из оръжията и броните на хора от легиона. Местен бе човек, но дълго прекараното време сред войници и офицери от Нове, сякаш наля тайно и малко римска кръв из неговите вени. Разбираше говоренето на всичките езици, които носеха мъжете от различните крайща на държавата. Не споделяше с безотговорна лекота онова, което чува между стените на крепостта. Все важни причини, новият центурион без никакви възражения и той да го остави на работа и заплата вътре.
Майсторът на железата поля отново камъка с вода и каза:
-Сега можеш да въртиш. Бяхме ли започнали веднага, ще остави следи като захапано, а така вече ще глади като ръцете на любовница.
Последните думи изобщо не впечатлиха Дарцеус. Ковачът познаваше той отдавна и с лекота разгада прибавката от войнишки жаргон. Вмъкна я хитроватият мизиец, да позаглади ръбовете на ситуацията. Някои воиници, особено принципатите, едва ли щяха да въртят ръчката на точилото вместо помощника му.
"Отишло е хлапето за пресни плодове из гората" - предположи тракиецът, а железарят разгада безпогрешно мислите му. Толкова успешно го направи, както познаваше, къде трябва да удари нагорещеното желязо. При това, без да подлага на целенасочен разпит, увери:
-Прибере ли се, ще му откъсна ушите.
-Трябва - насърчи го войникът.
Иначе вярваше, че привечер двамата пак заедно ще излязат през голямата врата, а ушите на момчето ще бъдат по местата си. Междувременно и писъкът на метала от леко дрезгав, започна да изтънява като звън.
-Спри малко - рече ковачът и повдигна до нивото на очите си върха на копието. Погледна го, сетне премести леко наляво и надясно, преди да установи с видимо задоволство. - Хареса се вече със слънцето. Може да го върнем на мястото му.
Той имаше в предвид дръжката на копието, а Дарцеус да се досети за нещо важно. Трябва да благодари на майстора, ако ще разчита пак на услуга от него.
Нюхът на принципат за сетен път не подведе тракиецът. Стана всичко както и предполагаше. Ония дето не внимават какво прави началството, сега гледаха как да се измъкнат от наказание. И точно според капризите на войнишката съдба, малцина бяха щастливците. Най-старите обаче не пропуснаха да схванат главното. Няма да мятат копия срещу гети, а помежду си. Командирите са замислили военна игра. Кога ще бъде тя, няма значение. Свикнали са.
Цветко Маринов