автор: rumlas

из "Немски възпитаник" (продължение)

През първите години на следването ми на мода отново бяха зубрачите. Независимо от това, бих желал да спомена за двама интересни преподаватели. Единият носеше немското в гените си, докато другият го бе прихванал от разни обучения в Германия.
Срещата ми с първия бе случайна, тъй като той не ми преподаваше. За сметка на това негов колега, който ни водеше из висшата математика, четейки ни лекциите по математичен анализ - първа част, ми написа три последователни двойки, без да ме изпитва нито веднъж. Причината бе, че не харесваше спортистите – факт, за който дори не подозирах.
Като надежден състезател имах правото да се явявам на изпити по време на така наречените „перманентни” сесии. Те, от своя страна, се провеждаха всеки месец. Така, щом считах, че съм готов, отивах и си взимах изпита, но...
― Вие, колега, защо се явявате сега? ― бяха първите му думи.
― Ами, защото съм спортист! ― наперено отвърнах аз.
― А-а, спортист! Това ли било?! Дайте си книжката, ако обичате!
― Заповядайте! ― и представайки си цялата история като някаква формалност, му я подадох.
Той я взе, настани се на бюрото си, написа нещо в нея и ми я върна:
― Ето, готово! Свободен сте!
Благодарих му и понеже от съотборниците си бях чувал, че спортистите нямат особени грижи с изпитите, доволен си тръгнах. Наслаждавайки се на лекотата, с която бях го взел, се предадох на любопитството си и надникнах да видя каква оценка ми бе поставил. Изненадата ми беше пълна. Пишеше: „слаб 2”.
Сигурно е станала някаква грешка, счетох аз и реших да се консултирам с някого, който познава преподавателя по-добре и който би могъл да ме посъветва как да постъпвам в подобни ситуации. Оказа се обаче, че за този преподавател информация липсваше.
Следващият месец отново се явих на изпита.
― А-а, ето Ви и Вас, колега! Пък аз тъкмо си помислих, че сте зарязали следването си. Е, какво решихте по въпроса: инженер ли ще ставате или спортист?
― Че то едното не пречи на другото! ― заявих не без самочувствие аз и продължих да упорствам. ― В Германия например почти няма спортист, който по образование да не е лекар, икономист, журналист или какъвто и да било друг специалист. Дори може да се каже, че спортът помага на учението.
― Браво, колега! Виждам, че сте си научили урока! Бихте ли ми подали студентската си книжка, за да Ви поставя една много добра немска оценка?
Дадох му я, а той отново отиде до бюрото си и попълни следващата графа. Затвори я и ми я върна.
― Ето Ви, колега, още една двойка, а ако тя не Ви допада, я показвайте само в Германия, защото, както очевидно знаете, там тя означава петица.
Излязох навън и ахнах. За втори път „слаб 2”. Нямах думи.
Оплаках се на тренера, той – на декана и в крайна сметка ми бе обещано, че с преподавателя ще бъде поговорено.
Междувременно подготовката ми по предмета ставаше все по-солидна. Бях в състояние да доказвам всички теореми, да извеждам формули, да решавам равенства и неравенства, диференциални уравнения и какво ли не. Беше ми безразлично кой от въпросите щеше да ми се падне. Чувствах се сигурен. Единствено трябваше да ми бъде даден шанс да изложа наученото.
Явих се за трети път.
― А-а, колегата спортист отново е тук! ― забеляза ме доцентът и добави: ― Има ли някаква промяна по въпроса за бъдещото Ви развитие?
Не ми се рискуваше повече и затова му заявих, че съм решил да ставам единствено и само инженер.
― Отлично! Дайте си книжката!
Тъкмо си отдъхнах, когато забелязах, че ми написа трета двойка.
― Но защо? ― едвам произнесох аз.
― Питате защо ли? Много просто! Защото ме лъжете!
― Не Ви лъжа! Наистина искам да стана инженер!
― В такъв случай как ще обясните посещението на треньора си при мен, при това придружен от декана? Та според тях Вие дори сте национален състезател! Не съм чувал досега такъв да се е отказал от спорта.
― Но...
― Няма „но”! Докато аз съм тук, този изпит няма да Ви го дам!
Отидох при декана и му разказах за случилото се. Той ме посъветва да подам молба до ректора на университета, който да ми разреши да се явя на изпит при друг преподавател. Така и стана.
Отредиха ми „Страшилището”, за когото за първи път чувах. Поразпитах напред-назад и научих, че освен строг, бил и непривично безкомпромисен, особено към онези, дръзнали да преписват. На всичкото отгоре бил и немец, женен за българка и живеещ повече от 20 години в България.
Явих се за четвърти път на изпита по математичен анализ - първа част безкрайно притеснен, защото нямах право на грешки. Ако и сега ми пишеха двойка, ще трябваше да се простя със следването си за цяла година.
Залата бе огромна. Редовете за сядане се издигаха амфитеатрално, а студентите, явяващи се на изпита, наброяваха към 200 души.
Всички бяхме заели местата си, когато масивната врата на аудиторията проскърца. На прага ú застана възрастен мъж – прекалено дребен, изискано подстриган, лекичко плешив, но с добре оформена и заострена брадичка, чийто габарити на фона на вратата изглеждаха нищожни. Веднага го оприличих на Валтер Улбрихт – бивш държавен ръководител на ГДР.
Влезе и изрече:
― Уважаеми колеги, за да успеете да покажете истинските си възможности, ще трябва да създадем и съответните предпоставки за това. Ето защо, аз сега ще изляза от залата, но щом се върна, бих желал всеки да се е освободил от каквито и да било непозволени помагала като „пищови” например. Предупреждавам ви, че от този момент и при най-малкото съмнение от моя страна, ще казвам: „Вие, колега, или колежке, станете и изпразнете джобовете си пред мен”, след което, ако намеря и едно листче, директно ще изхвърчите от университета! Ясен ли бях? ― и се насочи към изхода.
Малко преди да напусне, се спря и добави:
― Можете да изхвърляте „творенията” си направо на земята, между вашата и предната редица! И не забравяйте, имате на разположение точно пет минути!
„Личи си му немското на този преподавател!” ― рекох си аз и зачаках да видя какво ще се случи по-нататък.
Никой не смееше да направи първата крачка, а времето летеше.
От ултиматума оставаха към две минути, когато плахо, но скоро подобно на снежинки, заваляха белите хартийки. Единични, двойни, тройни, многослойни, сгънати като хармоника – асортиментът беше всякакъв. И тъкмо когато реших, че това трябва да е всичко, се включи и тежката артилерия във вид на царски пищови.
Подобно нещо не бях виждал досега. Значи имаше хора, които смятаха да извадят един, два или дори три изцяло развити въпроса и да изкарат отлични оценки. Как бяха успели да скрият над 100 страници от формата А4 в себе си, не можех да проумея.
Към края на ултиматума започна и почистването на дланите и китките. Търкаха написаното с химикал до зачервяване на кожите си, докато други го размазваха до неузнаваемост. За няколко минути подът побеля, дори и стъпалата на главното стълбище.
― Велики Боже! ― бяха първите думи на немеца, след като се завърна. ― Май ще трябва да извикам чистачките ― и отиде да ги търси.
Докато залата се почистваше, доцентът си набеляза малцината, около които нямаше нищо изхвърлено. Провери ги с поглед и изведнъж се спря пред мен.
― Вас не Ви познавам, колега! Откъде се взехте?
― С право на перманентна сесия съм ― отвърнах аз, без да уточнявам подробности.
― Кой Ви преподава?
― Еди-кой си.
― А, значи сте спортист? ― настоя той.
― Не, не! ― заинатих се аз.
― Защото не ми приличате нито на бременен, нито пък на човек с увреждания. Да не би да сте активен състезател?
― Не, не съм! Всъщност, тренирам само за удоволствие. Целта ми е да стана инженер! Спорта съм решил да го зарежа! Обещавам!
― Но защо? Не Ви разбирам! По-хубаво нещо от спорта и движението няма! С какво се занимавате всъщност?
― С лека атлетика, бегач на 400 метра съм! ― и след като усетих благоразположението му, добавих:
― Понякога участвам и на 200 и на 800 метра!... И на Щафетите също!
― А имате ли някакви по-сериозни постижения?
― Разбира се!
― В такъв случай, понеже и аз харесвам този спорт, искате ли да се споразумеем за следното: ако до края на изпита ми донесете един протокол от състезание, в който е отбелязано Ваше постижение под 50 секунди, ще Ви пиша четворка, без да Ви изпитвам. Какво ще кажете, съгласен ли сте?
Въпреки че си знаех материала добре, съществуваше една неизвестна. Изпитът започваше с решаването на задачи, някои от които можеха да се окажат доста трудни, а запънеш ли се в тях, отпадаш от теория и получаваш двойка. Ето защо се поблазних от предложението му и го приех:
― Съгласен!
― Ами, действайте тогава! Защо сте още тук?!
В джоба си имах седемдесет и четири стотинки. За градския транспорт сумата бе предостатъчна, защото по онова време билетчето струваше само шест стотинки. Но да се клатушкам с трамвай до БСФС изискваше търпение и най-вече време – нещо, с което не разполагах. За такси пък парите нямаше да ми стигнат.
Ами, ако комбинирах и двата варианта?
Взех такси и се отправих към центъра на София. За няма и десет минути се озовах пред Спортната палата. Сметката ми излезе 42 стотинки. Платих с 50 на цяло, а шофьорът, както и очаквах, заяви, че няма дребни и затова не можел да ми върне. Казах му:
― Задръжте рестото! ― и махнах великодушно с ръка, защото това сега наистина нямаше значение.
Прие предложението ми за естествено и дори не ми благодари.
Намерих Федерацията, намерих и ръководството, но никой не се нае да ми помогне. Обясниха ми, че всичко се съхранявало в архива, но колежката, която отговаряла за него, била в болнични и не се знаело кога щяла да се върне на работа.
― Защо не се разходиш до националния стадион „Васил Левски”? Възможно е там да е останало нещо? ― посъветва ме бате Боби – един от методистите на отбора и ми вдъхна мъничко надежда. ― Ей го къде е!
Обиколих стадиона, но протоколи не намерих. Безизходицата ми бе пълна, така, както и пикочният ми мехур. Реших да го облекча в една от тоалетните на тунелите, откъдето пускаха да влизат посетителите.
„По дяволите, някой е откраднал крушките! Тук е по-тъмно и от най-дълбокия космос!”
Нямаше начин. Трябваше да наруша правилата и да извърша малката си нужда на неотреденото за това място. Застанах плътно до външната стена на тоалетните, там, където се прокрадваше малко светлинка, и под прикритието на дузина безразборно наредени информационни табла пуснах струята. В същия момент погледнах нагоре и въздъхнах. Щом заотпусках главата си, пред мен се откри невероятна гледка. Таблата бяха облепени с протоколи от състезания. Очите ми светнаха като на бухал. Тъмнината се изпари и се превърна в ден.
Бързо се ориентирах в обстановката и се зачетох. Оказаха се от миналата година, а това не бе особено приятно, защото ставаше въпрос за онази година, през която работех в завода и нямах кой знае колко време за тренировки. Все пак на два пъти бях успял да пробягам дистанцията под 50 секунди.
― Ето го! Най-после те открих!
Протоколът бе от международния турнир, провеждащ се всяка година в края на месец май под егидата на вестник „Труд”. Името ми бе записано в „Б” финала, където се бях класирал трети с постижение от 49,83 секунди.
Дотук добре, но как да го взема? Бе залепен посредством огромно количество канцеларско лепило, което на места се бе втвърдило и заприличало на камък. Всеки опит да го отделя, го нараняваше безвъзвратно.
Започнах да пълня шепи с вода и да го обливам. Постепенно успях да го откъсна, макар че някои от крайните му части си останаха завинаги върху таблото. Отидох до съблекалнята, оставих го за двайсетина минути върху радиатора и полусух, приличащ на парцал, го понесох през парка пеша в посока на телевизионната кула. Оттам хванах трамвая и след близо два часа и половина, малко преди края на изпита, отново се явих пред немеца.
Той го взе, разгледа го и рече:
― Честно казано, колега, не мислех, че ще се върнете! По-скоро очаквах или да изчезнете или да ми поднесете поредния фалшификат, грижливо изготвен и на съответната бланка, защото тук, в тази държава, хич не е трудно да намериш някого, който да ти свърши подобна услуга. Трябва да призная обаче, че Вие ме изненадахте изключително приятно и че въпреки външния вид на протокола е ясно, че е истински. Сега си дайте студентската книжка, за да спазя аз моето си обещание!
Дадох му я, но не я изпусках от очи. Докато я разтваряше, ми предложи да ми зададе някое и друго въпросче с цел по-добра оценка, но отказах. Нямах никакви сили повече – нито физически, нито психически. Надвесих се отгоре му и с огромно облекчение го проследих как ми написа четворката, при това на нов ред, след което ми пожела един ден да стана както отличен спортист, така и висококвалифициран инженер и специалист. Сбогувахме се, а изпита по математичен анализ - първа част, запомних като изпита, по който бях подготвен най-добре, но по който не ме изпитаха нито веднъж, независимо че се явих на него цели четири пъти.

Киро Секирата ми преподаваше металознание. Прякорът му изцяло бе свързан с начина му на изпитване. С други думи, да си вземеш изпита при него от раз бе възможно, но най-вече на теория.
Странното в случая бе, че на мен той ми допадаше. Стилът му на обучение бе някакси по немски. Впоследствие се оказа, че наистина честичко пътувал до Германия, за да участва в специализирани програми за обмяна на опит, за допълнителна квалификация, в симпозиуми и други. Принадлежеше към малцината доценти, преподаващи сърцато. Разясняваше надълго и нашироко, даваше примери, споделяше за проблемите или преодолените трудности при дадено производство, изобщо – държеше си на учебната дисциплина. Основен приоритет за него беше разбирането на материала, както и всичко онова, което не го пишеше в учебниците. Но като всеки нормален човек и той си имаше недостатъци – притежаваше прекалено отрицателно отношение спрямо женската част на учащите се. Нещо повече – любимата му фраза бе: „Жена-инженер?! Забравете!”
На изпита, който всъщност бе зачот, за жените стана още по-напечено:
― Вие, колежке, накъде сте тръгнали така разголена, знаете ли изобщо защо сте тук?
― Ами, тук съм заради изпита.
― А! Пък аз си мислех, че отивате на среща. С този тоалет, с тези чорапогащи, с тази прическа, а за маникюра и червилото – да не говорим. Или може би си въобразявате, че сте на модно ревю?
След като не пропусна да отправи забележките си към всяка една от явилите се на изпита студентки, застана в центъра на залата, смръщи вежди и отсече:
― Ако някой има чувството, че не е добре подготвен по предмета или се е заблудил, считайки, че се намира на любовна среща, а не на изпит по металознание, спокойно може да напусне. Обещавам, че нищо няма да му пиша в книжката. Просто ще се видим следващия път. Има ли такива? ― и започна да оглежда девойките по начин, сякаш им казваше: „Само да посмеете да останете и ще ви скъсам от изпитване и двойки!”
Първи се изнизаха облечените по-оскъдно, последваха ги по-семплите, а накрая си тръгнаха и най-непретенциозните на външен вид колежки, придружени от някой и друг колега с по-лабилна психика.
Киро Секирата раздаде на останалите по три въпроса и ни съобщи, че за развиването им имаме на разположение не повече от час и половина.
След 30-ина минути обаче не издържа и взе да разказва някакви истории, които му се били случвали из родните заводи, цеховете и производствените халета и така, както си говореше, внезапно спря:
― Вие, колега, продължете! ― и кимна към един.
След малко:
― Ако бяхте на мое място, как бихте постъпили? ― и призова друг.
Или:
― Каква е грешката, която е допуснал технологът? ― обърна се към трети.
Посочваше студентите безразборно, като гледаше на всеки да се съберат по три отговора. Ако и трите бяха грешни, му поискваше книжката, пишеше му „не” и го изпращаше да си върви.
Три часа по-късно от 200 човека останахме седем. Между нас и едно момиче. Казваше се Мая. Бегло я познавах от някакъв турнир по модерен петобой. Освен това ú се носеше славата, че е доста амбициозна като студентка. Беше късо подстригана, с рижава коса, а в телосложението си приличаше изцяло на момче, още повече че гърдите ú не се забелязваха.
― А! Вие, колежке, защо сте още тук? Как така съм Ви пропуснал? ― не скри изненадата си Секирата.
― Не сте ме пропуснали! Напротив, питахте ме разни неща и аз всеки път Ви отговарях!
― Не може да бъде! Я да видя какво сте написали!
Хвърли поглед върху десетината страници и заключи:
― Със сигурност сте преписвала!
Даде ú други три въпроса и се захвана с нас. Докато ни разнасяше из материала, подобно на буревестник, Мая пишеше. По едно време Секирата се доближи откъм гърба ú и наблюдавайки я отвисоко, пак се удиви:
― Хайде, стига бе! Кой каквото иска да приказва, но тук става някаква измама. Не е възможно жена да знае толкова! Всъщност, ей сегичка ще я проверим таз работа! ― закани се той и ни заряза.
Започна да препитва момичето за какво ли не. Някои от въпросите му бяха доста сложни, но без съмнение си оставаха подчинени на учебния материал.
След 15-ия вярно отговорен въпрос най-сетне се спря и когато Мая и всички ние си помислихме, че колкото и да не му се иска, ще трябва да ú даде изпита, Секирата я посече окончателно:
― Явете се отново следващия път! ― и най-безцеремонно я отпрати.
Мая излезе от залата със сълзи на очите. От вълнение забрави несесера с моливите си. Стана ми жал за момичето и съм сигурен, че и другите споделяха чувствата ми.
Секирата ни поизмъчи още малко, даде изпита и на шестимата, а мен и още едно момче помоли да останем. Предложи ни да се прехвърлим към неговия факултет и не пропусна да изтъкне бонусите, които ни очаквали там. Ние благодарихме за оказаната чест, но отказахме, тъй като определено не искахме да ставаме металурзи.
― Ето как се процедира в Германия! ― заяви като гръм от ясно небе Секирата и продължи. ― Който знае си го знае! Който може си го може! Най-важното за един преподавател е да бъде взискателен и да оценява обективно. В противен случай ще напълним предприятията си с некадърници, а после ще се чудим защо ни куцала икономиката.
― Така е! ― съгласих се аз и се изхвърлих. ― Благодарение на баща си и аз съм живял няколко години в Германия и трябва да призная, че наистина това е основното, както разбира се и отчитането и насърчаването на старанието на всеки, без значение дали е момче или момиче, защото в тази държава отдавна не се говори само за мъжки или само за женски професии! (Леле, как се изпуснах, при това абсолютно неволно!)
Секирата ме изгледа бая накриво, но бързо му размина. Вероятно бе премислил възможните причини, поради които съм имал щастието да живея там и се бе спрял на най-правдоподобната според него: „Сигурно е син на някой партиен секретар! Ще трябва да внимавам какви ги дрънкам!”
Физиономията му се превърна в блага и замислена, когато на вратата се почука. Беше Мая.
― Много се извинявам, но съм си забравила несесера. Може ли да...
― Влизайте, колежке! Ето Ви несесера, а сега ми дайте студентската си книжка, че преди малко забравих да Ви поставя оценката!
Мая се изпоти. Треперейки повече от Паркинсон, му я подаде. Секирата се изпъчи, разтвори я и написа: „Металознание – „да”, след което ú я върна.
― Честито, колежке!
Мая не можеше да повярва на очите си. Устата ú бе зейнала като пещера в Искърския пролом, а движенията ú наподобяваха старец, озовал се насред пистата при състезание от Формула едно.
― Щом в Германия е така, тогава и при мен отсега нататък ще е същото! Хайде по живо, по здраво, че ме чакат още задължения! ― заяви Секирата и ни подкани да си ходим.
― Какво му стана изведнъж на този дървар бе? ― попита Мая, след като излязохме.
― Ами, трудно е за обясняване ― въздъхнах аз, ― наши си, немски работи!