mariq-desislava & secret_rose
Утихвам...
като струна, от която
са се откъснали живителните звуци
и само ехото
от пътя им нататък
целува някъде далечността...
Не я умея самотата,
а пръстите ми все по нея тичат,
докато пустинята ти лепне
от шепота на гущери смълчани,
а тъмнината стон е:
Възторзите си избистри и сричай...
Дори и пясъка ни коленичи,
а думите ни се предават,
полегнали са в скута на скалите,
защото вените запяват под акорда
на Неговите ласки в утринта
и пренареждат плът и телеса.
И не е лесно, вярвай,
не е лесно,
щом в себе си небето си пренося
на гръб,
или в ръце
и в самота...
да раждам воплите на звездопада...