из "Немски възпитаник" (продължение на главата от 15.05.2011 г.)
Отчужденността си към родната действителност заплатих най-скъпо по време на кандидатстуденската кампания. Месеци наред слушах от приятелите си как ходели на частни уроци, как четели допълнителна литература и което бе особено впечатляващо, как майките и бащите им били успели да намерят „точните хора”, които да ги вкарат в дадения университет.
Въпреки, че думата „връзкар” ми беше позната още от Немската гимназия, където с изключение на две шепи ученици, всички останали се оказаха синове и дъщери на известни лекари, научни работници, културни деятели, дипломати и тем подобни, не предполагах, че явлението имаше толкова масов характер. Още повече че бях решил да се отдам на спорта и бях убеден, че няма да имам никакви проблеми да вляза и уча във ВИФ (Спортната Академия). Дори и за миг не ми мина през ума, че атлет от моя ранг, занимавал се едва ли не с всякакви видове спорт, притежаващ цяла торба медали, доказал се във футбола, плуването и леката атлетика на ГДР, а понастоящем и привлечен в юношеския национален отбор на България на 400 метра, би срещнал в това отношение някакви затруднения, но...
Изпитите за ВИФ се проведоха в два тура. На първия кандидатите участваха с коронната си дисциплина, като от него бяха освободени медалистите от олимпиади, световни и европейски първенства, както и покрилите норматив „майстор на спорта”. В онзи момент аз бях на ниво първи разряд при мъжете и отлично осъзнавах, че за по-добро постижение не можех и да сънувам, тъй като пистата бе стара, а настилката ú – сгурия, което автоматично я правеше по-бавна.
Ето защо място за отпускане нямаше. Напротив, ако желаех да ми пишат петица, трябваше да се напъна още повече. Така и направих. Изстрелях се като за рекорд. Финиширах най-малко 60 метра пред втория участник в серията и 70 – пред третия. Всички останали тепърва се показаха от завоя и миг по-късно стъпиха на правата, което означаваше, че им остават да пробягат още 90 метра.
„Слабаци!” ― рекох си аз и се направих на велик.
Тук-там се забелязваха и истински бегачи на 400 метра. Познавах ги от стадиона или от състезания, но те не можеха да ми бъдат конкуренция, понеже многократно ги бях побеждавал, а и отлично бях запознат с възможностите им. Далеч по-интересни се оказаха никому неизвестните участници, чиито постижения надхвърлиха и най-смелите ми представи. А те като бройка хич не бяха малко.
Първи се зарадваха онези двамата от моята серия. На единия съдиите обявиха резултат от 50 секунди равно, а на другия – с половин секунда по-слаб. Но и двете постижения отговаряха на първи мъжки разряд, онзи, който притежавах и аз и за покриването на който ми бяха необходими пет години двуразови тренировки.
― Не може да бъде! ― не скрих изненадата си аз и се отправих да видя какво в такъв случай ще е моето постижение.
Срещу името ми пишеше 48,5 секунди.
Но тоза означава, че току-що бях покрил следващата по ред „кандидатмайсторска” норма!
Почувствайки слонска доза наслада, се надух подобно на балон и реших да се отправя на кратка разходка из облаците. И тъкмо полетях, когато треньорът ми ме върна обратно на земята:
― Добре е! 50,3 секунди при тези условия и на тази писта е отлично постижение!
― Но тренер, те са ми засекли 48,5! ― настоях аз, усещайки как увереността ми се изпарява и немощно посочих към съдиите.
― Голям късметлия си! Да се паднеш в една серия с тези двамата! Явно, за да им пишат на тях петици, на теб е трябвало да завишат резултата. И как ли не, след като победата ти бе толкоз очевидна.
― Но...
― Не схващаш ли бе, моето момче, постижението ти е нереално! Моли се да няма и други като тях, че може и да не ти стигне балът да влезеш в този университет.
Не ми стана приятно. Почувствах се измамен, но, от друга страна, оценката ми бе много добър 5,50 и макар да беше абсолютно неочаквана, все пак представляваше един отличен старт за по-нататъшното ми представяне, още повече че се удвояваше.
Скоро обаче се оказа, че не бях единственият. До края на изпита кандидатмайсторските норми и първи разряди се раздаваха на куцо и сакато. Тръгнах си към къщи със смесени чувства, а впоследствие научих, че подобно е било положението и на изпитите по другите дисциплини и видове спорт.
Няколко дни се движех из улиците като призрак. Срещах разни познати, които нямаха нищо общо със спорта, но които по някаква причина се опитваха да влязат във ВИФ и като че ли бяха на път да успеят. Едни твърдяха, че от години се занимавали с бадмингтон и ветроходство, други – с шах или кегелбан, трети – с един господ знае какво.
― Интересно, как не си го забелязал? ― успиваха ме те и си вярваха на всяка своя дума.
И така, първият тур, както и коронната ми дисциплина не ми донесоха никакво предимство. Въпреки това, аз все още имах своя шанс.
Вторият тур се състоеше от четири отделни изпита. Първият бе по лека атлетика, включващ бягане на 100 или 800 метра по избор. Вторият представляваше 50 метра плуване, 25 от които кроул, последван от 25 метра бруст. Спортните игри формираха третия изпит - комбинация от футбол, баскетбол и волейбол - всичкото във вид на техника и за определено време, и накрая бе спортната гимнастика, изразяваща се в едно съчетание на земя с музикален съпровод на живо, както и едно финално изпълнение на успоредка.
В сравнение с първия тур изискванията тук не бяха чак толкова високи, но не бяха за подценяване. Шестица на 800 метра например означаваше бягане под две минути, което си беше предизвикателство дори и за такива като мен. Или да вземем плуването – една дължина (25 метра) кроул, обръщане и една дължина бруст, цялото за 36 секунди – норматив, който, честно казано, не виждах кой друг, освен истински състезател, можеше да покрие.
Но нали бях тренирал тези спортове и бях постигал не един или два успеха. Бях сигурен в себе си. Казано с други думи, очаквах слънцето да започне да се застоява и на моята улица.
На 800 метра разликата с останалите бе неописуема. Времето ми от една минута и 58 секунди се оказа единственото от всички участници под две минути. Нещо повече. Според тренера най-доброто следващо постижение било едва две минути и девет секунди, което не би стигнало и за „тройка”. Писаха ми „ шест”, но не след дълго установих, че и тук бе пълно със знайни и незнайни рекордьори и шампиони. Отличните оценки отново заваляха, а предимството ми се стопи така, както се стопява парченце лед във чаша кипяща вода.
На изпита по плуване нещата загрубяха още повече. В басейна „Баня Мадара” празно място нямаше. Зад всеки коридор на пластмасови столчета седеше по един спасител, чиято задача се свеждаше до измерването на време и записването му на едно най-обикновено листче хартия. Листчето се предаваше на съответния участник, който се нареждаше на опашка пред изпитната комисия и щом дойдеше редът му, инспекторът сверяваше постижението, записано на листчето, с нормативите на специално изработена таблица и му поставяше оценката. На пръв поглед нищо необичайно, но...
След три часа висене на улицата и стълбите отвън се добрах до вътрешността на басейна. Влязох в съблекалнята и веднага усетих, че нещо ставаше. Тишината сред иначе напрегнатата обстановка ми действаше подозрително. Докато се преобличах, забелязах как един от кандидатите сгъна две листчета хартия, прибави към тях една минихимикалка, постави цялото това нещо в едно найлоново пликче и го скри в банските си. Огледах се встрани и ахнах. Всички наоколо разполагаха с подобни аксесоари. Разликата се състоеше единствено в химикалките, които в повечето случаи представляваха най-обикновени пълнители - от тънките, почти празни, но все пак съдържащи мастило, достатъчно за изписването на няколко реда - и това, кой къде ги криеше. Като алтернатива на банските се явяваха джапанките, като тук пликчето се залепваше за подметката посредством водоустойчив лейкопласт, или плувните шапки, където то просто се поставяше на главата и отгоре се захлупваше с нея.
Около басейна лудницата беше пълна. Навсякъде хора, извиващи безкрайни опашки, гръмогласни приказки и коментари, нестихващи съдийски свирки и напътствия.
Практически изпитът се провеждаше като при производствена поточна линия. Кандидатите, влизащи в халето, биваха насочвани към спасителите, те ги призоваваха да скачат във водата, засичаха им време, а след това им даваха листчето с постижението и ги изпращаха към изпитната комисия. Получаваха оценката си и напускаха басейна по най-бързия начин.
Тъкмо стигнах трупчето на трети коридор, когато настана гробна тишина.
Откъм другия край на басейна, там, където се намираха душовете, забелязах странно раздвижване, а след малко и една огромна, несъразмерна с останалите женска глава, притежателката на която, въпреки че не се виждаше добре, се движеше право към нас. Бе защитена посредством някакво „силово поле” (като тези от филмите за „Междузвездни войни”), защото всеки, който ú се изпречеше на пътя или се намираше в непосредствена близост до нея, отскачаше подобно на пинг- понг. Миг по-късно се оказа, че защитата ú се състоеше изцяло от сланина.
Туловище с подобни размери виждах за първи път. Не само че бе дебела, но бе и огромна. Външността ú, преливаща от забележителностите на Франкенщайн, ни изпълни със страхопочитание и затова затаихме дъх. Спасителите се спогледаха и се престориха на прекалено заети и разсеяни.
Госпожа „Франкенщайн” се спря между пети и шести коридор, огледа двамата „пилещари” с хронометри и понеже никой не ú обърна внимание, рече:
― Чш! Ало! Кой от вас ще ми засича време? ― след което сви ръце на хълбоци и заприличвайки на раздразнена домакиня, зачака реакцията им.
Но реакция не последва. Гласът ú прозвуча толкова басово, че загубихме и ума, и дума. Тогава тя приближи към следващия, четвърти коридор, и се опита да установи зрителен контакт със седящия зад него трети спасител. Но и на този очите бяха потънали в земята.
― Ей, чш! Какво става тук бе?! ― възмути се тя и подритна крака му.
― Да, моля? ― направи се спасителят на учтив, но тази роля хич не му отиваше.
― Какво ми се молиш бе?! Я вади хронометъра и засичай, или и това не умееш?!
― Аз съм готов! Щом и Вие станете готова, скачайте във водата, а аз ще Ви засичам. Всъщност, предполагам, че можете да плувате, или...?
― Правилно ли чух? Дали мога да плувам? Че за какво съм дошла тука бе, за удоволствие ли, как смяташ?
― Само питам, защото знае ли човек?! Виждал съм ги всякакви! ― оправда се спасителят, докато колегите му си отдъхнаха и започнаха да се подхилкват.
― Значи ми се правиш на отворко, а? Тогава първо ще ме изчакаш да загрея! ― заяви му тя и се заопитва да завърти кръгове с ръцете.
― О’кей, нямате никакъв проблем! ― отвърна ú той на свой ред и се запаси с цялото си налично търпение.
След няколко напълно некоординирани движения госпожа Франкенщайн се покатери на трупчето, провери чрез напипване дали банските и плувната ú шапка бяха все още по местата си и тъкмо се приготви да скочи, когато спасителят ú отправи едно малко по-нестандартно предложение:
― Извинете, но предвид завидните Ви габарити, и за нас, и за Вас ще е по-добре, ако не стъпвате на трупчето. Бихте могли да тръгнете или от ръба на басейна, или просто влезте във водата и се избутайте от стената!
― А-у, сега пък „тапицираният кокал” (спасителят бе дребен и изключително слаботелесен) ще ми се прави на загрижен! ― и усещайки, че дискусията може да се задълбочи, го посочи с пръст и набързо го отряза:
― Внимавай, че май взе да ти става навик да приказваш простотии! Че нали това е допълнителна засилка бе! Естествено, че ще се възползвам от трупчето! А сега дай вид, че някой те търси и се дръпни, че ми действаш зле на психиката!
― Добре де, добре! Мир! Исках само да помогна! ― предаде се, вдигайки ръце, спасителят.
Двеста чифта очи заковахме погледите си на нея. Това обаче не я притесни ни най-малко. Напротив, като че ли се изпъчи още повече. Замахна с ръце едновременно напред, след това назад, после пак напред и пак назад, включи едно леко приклякване на третия път и хоп ― скочи в басейна така, както се скача в пясъчник от място. Прелетя 50-ина сантиметра в права посока, след което се отдаде на гравитацията. Цопна във водата най-напред със задните си части и по този начин се погрижи за всеки, намиращ се в радиус от десет метра, да получи своя душ.
Окъпаните бяхме 30-ина души, в това число и тримата спасители, както и двама от членовете на изпитната комисия, единият от които в последния момент успя да закрие с тяло огромния протокол с оценките.
Но това не беше всичко. В съседните коридори плуваха двама кандидат-студенти, наближаващи финала с последни усилия. Изневиделица бяха пометени от ударната вълна. В резултат на нея единият бе изтласкан встрани и миг по-късно се намери върху плаващата въжена преграда, разделяща коридорите, докато другият, който току-що си беше завъртял главата, за да си поеме въздух, се нагълта с такова количество вода, че можеше да прекоси пустинята Сахара без допълнително зареждане.
Госпожа Франкенщайн не усети нищо от случващото се. Малко преди да се озове във водата, вдиша дълбоко въздух, запуши всичките му изходи и след като измести 1000 литра от нея, взе да маха с ръце и крака, стопявайки енергия, равна на два хамбургера в секунда. Отвсякъде си пролича, че не можеше да плува. Просто изобщо не се придвижваше!
Спасителят подскочи и се изправи на крака. Надвесвайки се от ръба, извика:
― Спрете! ― но тя нито го чуваше, нито го виждаше. На всичкото отгоре отново го изкъпа с поредната си порция вода, насочена извън пределите на басейна.
На десетата секунда госпожа Франкенщайн изпусна въздуха си подобно на балон, преустанови всичките движения и след като забеляза, че се намира едва на три метра от стената, опита вкуса на водата, закашля се и прояви обичайните симптоми на удавник.
― Помощ! Помощ! ― изтъни се изведнъж гласът ú, докато главата ú ту се издигаше, ту потапяше.
― Дявол да я вземе тази женка! ― изруга спасителят, съблече потника си и ще не ще, се втурна да ú помага.
Борбата бе неравностойна. Отстрани нещата изглеждаха така, сякаш крайбрежно катерче се опитваше да спаси туристически лайнер. Нещо повече. Захватът на госпожа Франкенщайн бе в пъти по-здрав, отколкото този на мечка стръвница по време на любовния ú период. Така се вкопчи в него, че му изкара въздуха и което бе по-неприятно, с действията си не му позволи да си поеме отново такъв. Добре, че дълбочината на басейна бе само два метра и по този начин, натискайки го надолу, спасителят достигаше дъното, избутваше се и изплуваше, след което всичко се повтаряше.
Нещата обаче не отиваха на добре, защото, докато госпожа Франкенщайн се съвземаше, спасителят посиняваше. Миг по-късно колегите му схванаха сериозността на ситуацията и му се притекоха на помощ. Успяха да го отскубнат от желязната ú прегръдка и го избутаха встрани. Горкото момче, лека-полека взе да идва на себе си.
През това време схватката продължи с нова сила. Двамата спасители забравиха за добрите си обноски. Сграпчиха госпожа Франкенщайн за съответната ръка и задърпаха в противоположни посоки. Придържайки се за въжетата, успяха да я разгърнат като вестник.
Проблемът сега бе как да бъдат преодолени именно тези три въжета, на които бяха нанизани широките пластмасови гривни, очертаващи коридорите, за да може да се стигне до стълбата, тъй като по очевидни причини вариантът с издърпването ú от водата тук бе немислим, освен ако не разполагаха със строителен кран.
Намесиха се и останалите спасители. Кръжаха наоколо подобно на пчелички, но неизменно на безопасно разстояние. Всеки даваше акъл, всеки ругаеше, когато накрая двама по двама се хванаха за въжето, отдалечиха се на няколко метра един от друг, натиснаха го с краката си надолу, а онези, които я бяха разпънали на кръст, се заопитваха да я преведат над него.
Госпожа Франкенщайн заприлича на японски супертанкер. Заора във въжето, сякаш се намираше в прекалено плитки води. Това накара в начинанието да се включи отново първият спасител. Явно бе успял да се възстанови, тъй като с пореден риск за живота си се гмурна, хвана я за глезените и ги насочи към повърхността. Госпожа Франкенщайн загуби равновесие, полегна хоризонтално и усещайки ватерлинията с носа си, извика с всичка сила:
― Само да ми паднеш, копелдак такъв, ще ти строша кокалите до един! ― след което се нагълта с вода, задави се и положи всички усилия да продължи да оцелява, но този път мълчешком.
Преминаването ú над първото въже бе факт. Оставаха още две. Когато момчето се приготви отново да се гмурне, тя го заплаши, че ще го одере жив и сега той не издържа и се отказа.
Въпреки това тази тактика носеше успех и не биваше да бъде изоставяна. Ето защо момчето се смени с друг и излезе от басейна, а спасяването ú продължи по същия начин. Скоро я доставиха до стълбата и я подканиха сама да се изкачи по нея.
― Ела ми сега! ― изрева госпожа Франкенщайн в момента, в който прекрачи и последното стъпало и се насочи към момчето. Пъшкаше и прахтеше, но остана настоятелна. Момчето не разполагаше с никакво време. Единственият шанс да се спаси бе да скочи във водата. Така и направи.
― Излез навън бе, ей! Чуваш ли какво ти казвам бе, чш!
― Достатъчно! ― долетя глас откъм изпитната комисия. Бе на председателя ú. Приближи госпожа Франкенщайн и изтърсвайки още непопилите пръски вода по ризата си, продължи:
― Като Ви попитаха преди малко дали можете да плувате, Вие защо излъгахте?
― Не съм излъгала! Вчера си направих контролно и преплувах цялото разстояние. Какво ми стана днес, не мога да си обясня! Сигурно е заради ето онзи там! ― изсъска тя и посочи към момчето.
― Не се оправдавайте! За всеки тук е ясно, че нямате и най-малката представа от плуване.
― Но...
― Няма „но”! Елате при мен и си кажете имената, за да Ви поставя оценката.
Писаха ú двойка, с което я лишиха от по-нататъшно участие. Отправи се към съблекалните не особено разстроена, или поне на мен така ми се стори. Най-после се уверих с очите си как кандидат-студент получи оценка, по-различна от пет или шест.
„Има справедливост!” ― рекох си аз и се съсредоточих върху по-нататъшното си участие.
Използвах затишието и предложих на няколко от кандидатите да направим едно съревнование помежду си с цел постигането на по-добри резултати. Повечето се съгласиха. Застанах на старта с още петима. Спогледахме се и скочихме едновременно във водата.
Кроула го взех на един дъх. Направих поворот като професионалист и преминах на бруст. Едва сега си позволих да се огледам встрани.
Наблизо нямаше никого. Напротив, всички останали все още плуваха насреща ми и се намираха на малко повече от половината разстояние, отредено за кроул.
Финиширах, излязох от басейна, наметнах се с хавлията и отидох при спасителя, за да си получа резултата. Докато го чаках да се накани, наблюдавах съперниците си как се добират до финала.
На листчето бяха отбелязани 38 секунди – постижение, което, макар и не съвсем, отговаряше на очакванията ми. Изразено по шестобалната система, означаваше много добър пет – оценка, която ме задоволяваше, независимо че представляваше долната граница на допустимото ми отклонение.
Наредих се на една от опашките пред изпитната комисия и се опитах да надзърна в листчетата на другите участници. Но това се оказа невъзможно. Всеки пазеше написаното по-добре от очите си.
При онези, които тепърва заставаха зад мен, бе по-лесно. Времената им, макар и нереални, бяха по-слаби от моето, което ми вдъхна нужния оптимизъм, карайки ме да вярвам, че логиката най-сетне е победила и че правдата ще възтържествува. Изведнъж обаче чудото се случи.
Както си стояха на опашката, кандидат-студентите сваляха плувните си шапки, завъртаха се наляво-надясно, наместваха банските си и не щеш ли, цифричките се променяха. Независимо какво пишеше на оригиналните хартийки, те изчезваха, а на тяхно място се появяваха нови с числото 36, което означаваше шестица. При някои от кандидатите подобни фокуси дори не се налагаха, тъй като спасителите директно им даваха листчета с надпис 36, намигайки им по начин, от който веднага ставаше ясно, че се познават или че са „свои хора”.
Щом дойде редът ми, се оказа, че съм с едно от най-слабите постижения. Огромният изпитен протокол пращеше от отлични оценки, както пълни шестици, така и 5,50. Следваха петиците, но те като бройка бяха незначителни, а 4,50 и 4,00 имаше само тук и там. Тройки изобщо нямаше. Странно, но и двойката на госпожа Франкенщайн вече не се забелязваше.
Докато подобна проява на масова заблуда и измама, която виждах за първи път в живота си, най-меко казано ме озадачаваше, явно за останалите си беше нещо съвсем естествено, защото не спираха да коментират как били успели да преминат съответните препятствия, как онези, „точните хора”, си били свършили работата, колко лесно, като на игра, се оказало всичко и все така в същия смисъл.
От безспорен фаворит измежду кандидатите за ВИФ се бях превърнал в пълен аутсайдер. Мислех да се откажа, но, както е известно, надеждата умира последна, а и определено ме беше яд на ширещата се несправедливост и затова реших да продължа до край. Още повече че двама от най-добрите ми приятели, живеещи в нашия блок и специалисти по всевъзможни алкохолни и тютюневи изделия, също бяха сред кандидатстващите. Цялата махала щеше да ме скъса от подигравки, ако те успееха, а аз – не.
Изпитът по спортни игри протече по познатия ни начин, само дето представянето на участниците бе малко по-равностойно. И в това не би трябвало да има нищо чудно, защото едва ли съществува момче, което да не притежава умения по футбол, баскетбол или волейбол. В оценяването обаче критериите си останаха странни. Писаха ми 4,50 и това отново се оказа една от малкото ниски оценки.
На последния изпит фарсът бе неповторим. Толкова голям брой смешници, събрани на едно място, не бях виждал. На всеки 25-30 човека се явяваше един, който беше в състояние да изиграе съчетанието си на земя. На успоредка процентът беше още по-нисък.
Нерядко изпълненията на участниците бяха свързани с различни комични ситуации, като най-често кандидатите забравяха съчетанието си или се объркваха от музикалния съпровод. Следваха движения, наподобяващи дискотечни ритми и поклащания. Други директно блокираха, изслушваха музиката и без да помръднат и милиметър, напускаха.
При успоредката пък беше пълно със самоубийци. Хвърляха се, падаха, ставаха, изобщо, подскачаха като полудели. Очевидно целта им бе да накарат членовете на изпитната комисия да прояват съжаление или да се уплашат да не би да се получи някое по-сериозно нараняване и по този начин, спирайки ги от по-нататъшно участие, да им пишат „среден три” по милост. И наистина някои успяваха. Като цяло обаче двойките преобладаваха в 50% от случаите.
Освен най-труден, четвъртият изпит се оказа и решаващ. Само дето не можех да си обясня защо на едни участници журито пишеше оценките си с молив, а на други – направо с химикал. Въпреки че за това финално съревнование се бях подготвил със съдействието на мой приятел - известен гимнастик - ми писаха тройка.
След няколко дни изнесоха резултатите и веднага забелязах, че голяма част от двойките по гимнастика се бяха изпарили, а на тяхно място фигурираха предимно четворки и петици.
След още няколко дни обявиха и крайното класиране. Името ми бе записано сред резервите. Не мога да опиша как се почувствах. От една страна, бях разбит тотално, а от друга – яростта и непримиримостта ми напираха в гърдите с все по-голяма сила.
Тренерът ми предложи да поговори с „когото трябва”, за да ме приемат, но това бе под достойнството ми и затова отказах. Същото предложение ми отправи и бащата на единия ми приятел от блока, чийто син се оказа приет, при това с един от най-високите балове. Може би се бе почувствал неудобно от създалата се ситуация или се надявяше да притъпи напиращата реакция на комшиите, най-вече клюкарките. И на него отказах.
Тук брат ми изигра решаващата роля. Разкри ми девиза на ВИФ, а именно:
Да превърнем мозъчните си гънки в мускулни!
и ми разказа за Германия, където приемали всеки, желаещ да следва, но как още през първия семестър заработвала „цедката”. С други думи, проблемът там не бил да влезеш, а да изкараш изпитите по време на обучението си. После ме посъветва да се пробвам в някой друг университет, като Техническия например, където оценяването било в пъти по-обективно. Според него нещата били елементарни:
― Отиваш на приемния изпит, решаваш задачите и си вътре ― обясни ми той и приключи с темата.
Лесно бе да се каже, но засега най-напред ми предстоеше казармата. Благодарение на доброто си представяне на републиканското първенство ме зачислиха в спортната рота на „Локомотив” (София), наречена ШВСМ (Школа за високо спортно майсторство). Не след дълго установих, че и тук бе пълно със знайни и незнайни некадърничета, умело прикрити под наименованията „шахматисти”, „кегелбанисти”, „ватерполисти” и тем подобни. (Неслучайно някои тълкуваха съкращението ШВСМ като „Школа за връзкари и синове на министри”.)
След две години се уволних и започнах работа в един завод, а с парите финансирах курсовете си по математика. Колкото и да ми беше неприятно, се налагаше временно да загърбя спорта.
От трите конкурсни задачи реших втората и третата, а първата я започнах и стигнах до второто подусловие. Писаха ми много добър пет и ето как станах студент във ВМЕИ-Ленин (Техническия университет). Самочувствието ми се възстанови, гордостта ми скъса всякакви окови и като награда за успеха си позволих една кратка почивка на море, в станцията на ВИФ, в село Равда, при моя приятел, когото приеха, а мен – не. Там срещнах и онези двамата от първия тур на изпита по лека атлетика и следващите от този на 800 метра, и тези по плуване и спортните игри, както и онези по гимнастика и още много, много други.
Не щеш ли, забелязах и госпожа Франкенщайн. Беше наедряла до неузнаваемост, а държанието ú бе станало още по-безобразно.
„Ужас, всички до един са приети!” ― казах си аз и си помислих: „Блазе ú на България за бъдещото ú спортно развитие!” А за стопанисването на площадките, стадионите, плувните комплекси, изобщо на цялата материална база, да не говорим!
(продължението следва)