автор: RonnieSlowhand

Онази сутрин влетях в кухнята на Давид и Симона малко след седем и пет. Заварих само Нико. Родителите му никога не ставаха преди единадесет.
-Стана номерът, братец! – метнах се на врата му, заливайки и двама ни с кафе. – Черно на бяло! Отиваме в Оксфорд!
Писмото ми от Балиол беше станало на нищо, след като баща ми го беше скъсал на две при отварянето (нерви), аз го бях взела с мазни от пържените филийки пръсти (нетърпение) и накрая беше отнесло и част от сутрешното кафе на Нико (непохватност). Но си беше истинско, и най-спокойно съобщаваше, че животът ми се променя.
-Ако знаеш как се радвам за тебе, сестра – каза Нико.
-Нищо не може да ни спре вече! Ти ще станеш професор, а аз, де да знам, ще измисля нова социо-икономическа теория и ще реформирам световния капиталов пазар…
-Абсолютно – усмихна се той. – Само че аз догодина, миличко.
-Как догодина? – пуснах го и го изгледах, все едно беше полудял. – Нико, ако са парите, има студентски заеми, ти как мислиш, че аз ще се оправям? Ще се измагери, бе! Непобедими сме!
Той сви рамене.
-Не ме приеха този път, сестра.
Зяпнах.
-Аз го очаквах, де. Бях се панирал на интервюто и наебах едната задача. А и бях страшно махмурлия. Което по принцип не ми пречи, ама тоя път, на.
-Защо не ми каза? – попитах аз тъпо.
-Защото какво имаше за казване? – той седна обратно на масата. – Това е. Страхът изяжда душата. Ще се ходи в Мюнхен.
-И аз ще дойда с теб – казах аз.
-О, я не ставай проста. Това е веднъж в живота.
Държах смачканото писмо в ръка и си мислех, че не мога да се откажа, просто не мога да се откажа от Оксфорд, никога, за нищо на света.
-Ще дойда с теб.
-Уф, хайде да не си играем сцени край фонтана, а? – Нико се зае да пълни кафеварката отново. - Първо, и сама не си вярваш. Второ, и да си вярваш сега, няма да си вярваш утре. Трето, дори и да си толкова зле, че наистина да спретнеш подобна дивотия, за два месеца ще ме намразиш. Айде без ненужно мъченичество и песни и пляски на народите, бива ли?
-Това си беше твое – казах аз. Не знаех защо упорствах, напук на зашеметяващото облекчение, което изпитвах. Не само заради Оксфорд, а защото на тази ужасна, мъчителна, несподелена любов може би й се виждаше края, защото щях да замина, да отпътувам, да отплавам, да изчезна; да си намеря някого, който харесва същите книги като мен, или някого, който поне малко прилича на Боромир от „Властелинът на пръстените”. Свобода.
-Дай поне да бъдем честни, сестра – Нико тресна кафеварката на котлона, но забрави да го включи. – Освен това е само за една година. След втория семестър в Мюнхен имат разменна програма с Оксфорд, проверих.
-Страшно съжалявам – казах аз. – Това си беше твое.
-Ами, сам съм си виновен. Бях се панирал като цървул. И после какви интеграли, бате, каква редица на Коши, какви пет лева. Сега поне мога да престана да прехвърлям оная задача в главата си и да се чудя дали съм я решил. Защото очевидно не, нали.
В кухнята на Никови беше, както обикновено, адски студ. Нико се правеше, че не му се реве, и че внимава да не изкипи невключената кафеварка, и че не знае за какво мисля, а знаеше, Господи, знаеше. Връзката между нас не беше приятелство, не беше любов, не беше братство и сестринство, а някакъв кретенски вид съдба, от който нямаше спасение, ако ще не в Оксфорд, а на Луната да идех, и в оня момент ми се драйфаше от това. И как винаги животът ти дава не съвсем точно онова, което си искал, мамка му.
-Брато, аз ще бягам на училище – казах аз. Знаех, че клинча, но нищо не можех да направя по въпроса. – Идваш ли?
-Днеска съм в отпуска, систър - изръмжа той. – Освен това сега само брътвежите на Денкова са ми притрябвали, за да внесат усмивка в деня ми, ако разбираш какво искам да кажа.
Разбирах. В следващите няколко дни Нико се покри. Класиката – изключен телефон и пълно изчезване от хоризонта. Учителите не питаха за него – не се случваше за първи път, и щеше да завърши с това, че след някой ден той щеше да се появи със съвършено истинска медицинска бележка, удостоверяваща, че е страдал от запек, клинична депресия или тежък псориазис. Трябваше доста повече, за да се разтревожи някой за Нико. Аз не спях, защото не знаех какво може да сътвори, когато го хванат бесните, а в този случай го бяха хванали.
На петия ден получих смс: „Sled 15 min w bani4arnicata na grafa. 6ampansko, sista!!!” Когато стигнах там, Нико седеше на една от масата пред планина баници и очевидно беше доста къркан. В шест и половина сутринта.
-Купих цялата първа партида – каза той. – Горещи са най-хубави. Дръж.
Той пъхна в ръката ми пластмасова чаша с нещо.
-Къде беше, кашон такъв? Антенки ми пораснаха от тревоги по тебе…
-Само да ти взема коледния подарък. – той се изхили. – Пий де. Великолепно е. Рьодерер Кристал. Не от онова Вьов Клико за плебеи, дето го поркахме по олимпиадите.
Отпих. Наистина беше великолепно. Първата глътка беше, сякаш пред теб се простира, озарен от слънцето, целият свят.
-Нико, как не те е грях да туриш такова пиене в пластмаса…
-Права си, права си, права си. Спаске – обърна се той към продавачката – стъклени чаши имате ли?
-Не съм Спаска – каза тя с достойнство. – И ако не спрете да шумите, ей сега викнах полиция.
-Не си Спаска, ама пак си хубава! – Нико я изпръска с Рьодерер Кристал и тя се засмя като момиченце. – Друг път да имаш стъклени! А на тебе, сестра, честита Коледа и за Нова година берекет версин.
Той сложи пред мен гигантски розов плюшен мечок. Мечокът държеше сърце, на което пишеше „I love you”. Аз го гледах с ням ужас. Той ме гледаше с тиха омраза в пластмасовите си очи.
-Нико, знаеш колко мразя плюшени животни…
-А, този приятел ще го вземеш. Вътре има десет хиляди евро. На стотачки. Трябва да стигнат, за да ти покрият таксата за първата година.
-Нико… - плъзнах пръста си по муцуната на плюшената гадина. В очите му сияеше триумф. – Какво си направил?
-Удар. Не голям, но удар. – Той си наля още шампанско. – Престъпих един, не, няколко от принципите на Давид, и пласирах малко кокаин. Едва ли ще го направя пак, защото какъв страх брах миналата нощ, не е истина. Но го направих, и твоята част е в мечока. Точно половината, минус малко пари за такси.
-Не мога да взема от тебе толкова пари…
-Защо не? Трябват ти. Родителят ти е по-зле и от Давид, като опре до практични неща. Няма откъде другаде да дойдат.
-Трябват ми – съгласих се аз. – Божичко на махмурлука, как ми трябват. Но не мога да взема кинти от кокаин, разбери.
-А, помислил съм за това. Ако ги внесеш на няколко пъти, в банката няма да те питат нищо. Не са чак толкова много. Или направо ги цакаш на университета, там пък съвсем няма да те питат. Плащаш си таксата, и толкова.
Не казах нищо.
-Виж, знам, че е криминално деяние и тъй нататък. Не съм пети клас. Но не е много вероятно да се разсъхне. Аз съм почти на сто процента чист, щото такива ударчета като моето в София стават по деветдесет на нощ. Твоята версия е лесна, защото ако татко ти не беше такъв керкенез неземен, все щеше да ти е спестил толкова за университета. Това можеш да го разкажеш на която щеш банка. Няма да им пука.
Продължавах да мълча. Пийнах си още шампанско. Рьодерер Кристал. Целият свят.
-Ако предпочиташ да изчакаш някой и друг месец и после да ги вземеш, ще те разбера, естествено – завърши Нико.
-Не – казах аз. – Сега ще ги взема. Благодаря ти, братче.
-По-добре е да не си започваш образованието с дългове – каза той. – Системата само гледа да те прецака, но ние няма да им позволим.
Дръпнах мечока в скута си. Всъщност моралното нещо, законното нещо, би било да отида в полицията и да натопя Нико. Но самият факт, че чак сега се сещах, означаваше, че никога няма да го направя. Знаех, че колкото и да бяхме близки с Нико, в сърцевината си решението ми беше абсолютно погрешно; но се наблюдавах спокойно.
-Следващият път гледай да се движиш що-годе в рамките на наказателния кодекс – казах аз. Гласът ми беше хладен, не моят – говорехме за бизнес, и трябваше да сме наясно. – Веднъж може, но повече – не. Няма цял живот да ти бера страха.
Нико кимна.
-Естествено. Освен това тия друзя от снощи не са идеалните партньори, само толкова ще ти кажа. Както бях навикнал с дъновистите на тате, направо щях да добия инфаркт. Освен това… има и по-умни начини да се правят пари.
-Законът си е закон – казах аз. – И нямам предвид категорическия императив, а факта, че можеш да си навлечеш беля на главата.
-Специално криминализацията на наркотиците си е малоумие – каза Нико. – Нищо неморално не виждам в това да предоставиш на плащащата общественост средствата да се качат на черешата, да се оцъклят, омагьосат, омажат или отлетят на юг. Замъгляването на съзнанието е основна човешка потребност. Ако видиш разкопките, първата грижа на човечеството винаги е била да произведе някакъв кофти алкохол, да намери нещо интересно за пушене и да изрисува цялата пещера с голи мацки с големи цици…
-Нико, антропологичния дискурс – при Денкова. Мен ме интересува да не те закопчаят, а покрай тебе – и мен. Толкоз.
-Окей, вземам си бележка. Този път обаче беше важно да го направя, разбираш ли?
Кимнах.
-Беше важно да си покажа, че мога. Идиотско е, но друго нямаше да свърши работа. Така че… направих някакви пари… и не се показах страхливец.
Зяпах мъртвите очи на мечока. Ако това беше, което трябваше на Нико, за да не прекара остатъка от живота си като лузър, така да бъде.
Но само веднъж.
Наведох се напред и го целунах. Новата, хладна част от мен отбеляза: свърши времето на празните приказки. А също и времето на безбройните шансове.
Но въпреки това, въпреки отминалата нощ, и парите, и въпреки всичко, което имаше да казва наказателния кодекс по въпроса, въпреки цялата идиотска история, ние все пак си бяхме деца; и понеже бяхме деца, бяхме свикнали да няма къде да отидем, ако искахме да правим любов; и много дълго се мотахме из Борисовата градина, търсейки подходящо място, докато не се сетихме, че притежаваме десет хиляди евро, на стотачки, натъпкани в розов плюшен мечок, и че следователно просто можехме да идем в хотел. Което и направихме. През цялото време си мислех за Боромир. От „Властелинът на пръстените”.