автор: valchebnica

"Ако се боиш, че нещо ще се случи, то ще се случи в най-близко време."
Закон на Мърфи

Живееше в малък скучен град, задрямало сгушен в полите на планината. Само живееше… Чувстваше се все още млада и жизнена като тревата през юли. Искаше ú се да успее да свърши всички недовършени неща (тривиално, но точно това беше желанието, което пораждаше вечната ú припряност и забързаност), да отиде навсякъде, да прочете всички написани книги, да има много приятели, да е винаги лято, да сънува само цветни сънища, да …, да...
Напоследък усещаше, че дните се хързулват от живота ú празни, безлично еднакви. Разнищила се беше връвчицата му, нямаше от какво да зачене спомени. Беше ú прашно и паяжинясало. Задушаваше се в собствените си мисли по нощите. Адът на един минал развод и няколко неуспешни връзки я боляха като трън в петата и палваха сигнална лампа при всяка мъжка закачка. Параванът, който издигаше между себе си и околните, я правеше студена и недостъпна. Беше възкачила желанията си на високо кале, от което душата й със завист следеше полета на другите. "Нека!" – болезнено проскърцваше сърцето, а разумът му противоречеше: "Не гледай, ще ослепееш!" Де да можеше и тя да повярва отново. Да полети…
Работеше на няколко места, за да запълни безкрайното си време и да се чувства полезна някому. Вярваха ú. Търсеха я. Не отказваше помощ. Изслушваше търпеливо чуждите истории и даваше уж полезни съвети. Но все не ú достигаше нещо.
Вечерите бяха най-бездънната яма, от която няма измъкване. Дълги, предълги. Мотаеше се в интернет. Имаше няколко приятели, които никога не беше виждала. А и не искаше да види. С тях споделяше самотата и залъгваше егото си. С усмивка и самоирония на следващия ден четеше написаното. Хубаво беше, че може да се повтори казаното. Но си беше гола, саката, глуха и сляпа илюзия.

Той дойде в нейния град неочаквано. Завари я изплашена и объркана от самонадеяното нахлуване в личното ú пространство. Нямаше покълнали надежди, нямаше красиви очаквания. Само неопределен страх като пред избухване на война.
Усмихнато ú подаде ръка. Кристалчета смях заискриха и по нейните устните. Необичайна топлина запълзя по вените ú. Погледи, гласове, неговият глас … . Изведнъж ú се стори, че го познава отдавна, че винаги го е познавала. Заприличаха на стари приятели, които не са се виждали от години и сега не могат да се наприказват. Разпитваха се, изслушваха се, прекъсваха се един другиго или заговорваха едновременно и се смееха като деца. Тя ли беше същата сухарка, която заключваше думите си щом попаднеше в непозната компания? Някакво чудо я беше превърнало в друга жена, по-млада, по-доверчива, по-сърдечна и напълно отворена за чуждото присъствие.
Пътуваха нанякъде. Не разбра къде отиват, а и не попита. Нямаше никакво значение. Можеше да пътува с него до края на света, стига да поиска. Защо? Не знаеше защо. Не беше време да си задава въпроси, нито да търси отговори. Беше ú толкова спокойно на душата, както никога до този момент.
Слушаха музика – Висоцки, Карерас, нещо друго, което ú беше непознато, но погали слуха ú и я накара да притвори блажено очи. Пръстите му тихичко барабаняха по волана, а тя несъзнателно тактуваше с крак. "Утре тази мелодия ще ми липсва, очарователна е.", "Защото прилича на мен" – пошегува се той. Весело се разсмяха и двамата.
После слушаха стихове. Поглеждаше я от време на време изпод вежди, за да види реакцията ú или сдържано обясняваше нещо. Тя седеше унесено и мълчаливо преживяваше.
Докосването до най-скритите кътчета боцкаше душата ú и я хипнотизираше. Гледаше без да го вижда, слушаше без да го чува. Беше изпаднала в транс от красотата на мига, сякаш мислено се молеше никога да не свършва, да не свършва …
Привечер я върна отново в нейния град. Нямаше клетви, нямаше обещания. Погледите говореха повече от думите. Това им беше достатъчно. Ръцете се срещнаха и опариха раздялата.

Той си отиде.

Невъзможно ú беше да се върне към предишната реалност, сякаш нищо не се е случило. Не искаше отново да потъне в тишината на стаята си и да гледа празната стена насреща. Отново изпита страх, но сега съвсем ясен и конкретен. Страх с образ. С неговия образ. Или по-точно от липсата на неговия образ.
Намери приятелка и опита да разсее сгъстяващата се мрачина в едно шумно кафене. Отвлечената тъжна усмивка беше в противоречие с разговора, но така и не успя да я изтрие от лицето си. Болезнено преглъщаше сълзите заедно с глътките кафе. Искаше ú се той да се върне, пак да бъде до нея ...

"Забравих да ти дам диска с музиката, която толкова много хареса." Стоеше на вратата и се усмихваше смутено.
Тя разбра. Беше се върнал за нея.