автор: azzurro

Уморена душата се спъна в камъка. Чудеше се дали да се свие на кълбо върху него или да се простре, като ненужен парцал и най-после да заспи. Нито едното нито другото. Не можеше, а и не трябваше. Нямаше на кого да се оплаче. Опитваше се в началото, спираше хората по улицата. Не, по скоро не можеше дори и да ги спре.
Те не я виждаха, минаваха през нея, над нея, прекрачваха я, някой замалко да я настъпи. Други, загледани във витирините на магазините имаха чуството, че виждат нещо, но тази мисъл бързо отминаваше, защото им се струваше, че стъклото е малко запотено или зацапано, занемарено от собствениците. Плачеше и се с глас, искаше и се да ревне с цяло гърло. Да, можеше, и го пробва, но чу само себе си. Около нея минувачите улавяха всички възможни звуци, но за нея оставаха глухи. Да, тя си знаеше защо, бяха и казали, но реши на своя глава да опита. М даааа,сама, без онова тяло нищо не можеше да направи. Само можеше да се рее безцелно и свободно във въздуха, и да внимава никога да не заспива, да внимаваааа. А така и се искаше да затвори очи. Знаеше, че е опасно. Току е заспала и не се знае кой може да я грабне, и да се окаже на друго място, с друг собственик. Не, нямаше да го позволи. Този и беше удобени, но някак недостатъчен. Удобен, защото нехаеше за нея, не я караше да прави нищо, но това я занемари, стана някак си ленива, мудна, безцелна. Беше и недостатъчен, защото все му липсаше решителност.Чудеше се какво да прави с толкова много свободно време. Опитваше да се закача, защото си бе закачлива по природа, но и това бе безрезултатно. Имаше усещането, че е в голям стъклен съд с дебели стени и затова не я чуват. Махна с ръка отегчена и се завлачи да търси изоставеното тяло. Там можеше да се пъхне и да заспи спокойна. То нямаше да разбере, че е отсъствала за известно време. Отскоро правеше така. Не беше редно, защото можеше да си изпати. Ако нещо се обърка, тялото оставаше без нея и приключваше набързо житейския си път. Резултатът щеше да е като, като пукнат сапунен балон въздуха –душата излиташе, а стените щяха да се превърнат в мокра, проточена, лигава дрипа. Тогава тя трябваше да търси нещо друго, но не знаеше на какво ще попадне. Спомни си как преди с тялото ходеха да посрещат изгрева. Тогава то беше някак по-живо, по- въодушевено. Наслаждаваха се заедно. Тръпката беше голяма, чакаха занемели да видят появата на бледата светлина, а след на яркото зарево. И зимата ходеха, зъзнеха, тялото тропаше с крака, но винаги бяха възнаградени от огнения блясък. А душата в това време имаше чуството, че получава крила - пееше тихичко и след това цял ден си тананикашеот радост. После нещо се обърка и тялото помръкна. Изостави всичко или май някой го изостави. Но тя си знаеше, вината си беше негова. Абе, да не казва че си бе един нерешителен мухльо. Все пак и тя си имаше мнение!
Душата се върна и се вмъкна незабележимо. Завари съня да се вихри и да прожектира в съзнанието невъобразими сюрреалистични картини. Тялото похъркваше глупаво:
- Какви си ги забъркал отново? - попита скитницата. Видя, как една кокошка се разхожда и снася големи зелени круши наместо яйца. Влак влетяваше под корените на дърво като в тунел.
Сънят се кискаше. За него беше забавление:
- Не можа ли да измислиш нещо по-нормално? - попита душата възмутена.
- Прекаляваш! Винаги правиш така когато ме няма.
- Правя го заради теб, изпращам му послания, та дано разбере. Виждам, че си нещастна. Ако продължаваш все така, ще го напуснеш в най-скоро време без и ти да разбереш. Остани, не излизай повече!
Душата мълчеше, свита някъде навътре,обърнала гръб, ако може да се приеме, че въобще има гръб. Сега пък заваля сняг:
- Престани! Студено ми е, нали виждаш че съм гола.
- Ха, ха,та ти никога не си била облечена!- смееше се илюзиониста и продължаваше да прожектира каквото му падне:
- Искам да те ядосам малко.
- Не разбираш ли, че това не го мога. Мога само да изпитвам чуство на жалост обич и състрадание. Не умея да бъда зла и да мразя. Това ми е чуждо.Обичам да обичам, да съм влюбена, не разбра ли!
- Добре де ще те стопля! - успокои я сънят. Появи се чаша с мека златиста течност и голяма пъстра възглавница .
- Не искам, ти си илюзия, омръзна ми!- се чу глух отговор.
- Не си отивай, ако го направиш ще си отида и аз! Можем и двамата все пак да направим последен опит, или да изчакаме още малко. - Сънят и поднесе лабиринт от рози. Някъде в далечината, където се намираше центъра, се виждаше високо, стъклено, виенско колело. Въртеше се бавно, а седалките се люлееха празни, но сякаш подканяха някой да се качи на него.
Тялото се събуди. Беше му мътно и чоглаво, с гаден привкус от това, което не си спомняше, докато бе спало. Усещаше някаква тежест. Изведнъж се сети за последното, съня с лабиринта. Това бе по-цветно, макар и неразбираемо. Знаеше, че имаше нещо важно, което трябва да реши окончателно. Ами да, розите! Облече се и хукна към първия цветарски магазин. Захвърли цялата си нерешителност и забърза Трябваше, трябваше непременно да и каже, че я обича!
На следващата вечер душата черпеше съня. И двамата се смееха тихичко.