автор: ANTARAH

Тази нощ отново ми се яви Магьосницата. Наричам я така заради онова особено чувство, което остава след сънищата ми в които присъства. Чувство на разголеност, безпомощност, на обреченост и в същото време – на спокойствие и сигурност. Всъщност името и е Сибела и е живяла преди повече от три хилядолетия.
За пръв път ме посети тогава, преди много години, когато полузадушен от страх и пръст, притиснал до гърдите двете телца – на моя син и на непознатото момиченце се унесох в нещо подобно на дрямка. Не беше сън, а подсъзнателен опит на организма ми да избяга от реалността. Аутистичен стремеж да се скрия, да се свия, да отлагам действия и решения...
И тогава тя се появи – дребна, като че ли невзрачна, в бяла роба (по-късно разбрах, че бялото било цвета на траура за народа и). С посребрени коси и змийски жълтеникаво-зелени очи. Погледна ме с тези нейни хипнотизиращи очи и без дори да отваря устни изкрещя направо в мозъкът ми:
„Ставай!”...

... надигнах се като зомбиран. Като робот, на когото най-накрая му бяха въвели перфокартата със заданието. И някак си на подсъзнателно ниво аз знаех какво и как да правя. Че трябва да действа, да не спирам. Че имам мисия, която ме тика в надпревара с времето.
А утрото неумолимо настъпваше и обагряше в алено света. Смъкваше бавно тъмният покров на нощта и като бавно усилващ се прожектор осветяваше сцената на Края...
Съблякох якето си и внимателно го застлях под скимтящите в просъница като изоставени животинчета деца. Студът, когото едва тогава усетих, ме отрезви напълно. Студ, излъчван като че ли от отворена хладилна камера. Студ, непривичен за средата на август. Обезпокоителен и плашещ.
Озърнах се. В сутрешният сумрак различих тялото на Боби на десетина метра вляво от мен, полузарита от пръст и ситни осколки асфалт. Изтръпнах. Помислих, че е мъртва, че ме е напуснала, изоставила, предала! После забелязах как пръстите на едната и ръка конвулсивно се свиват и разпускат. Пукнатината между двама ни беше малка – около метър широка и полузасипана вече. Почти без засилка я прескочих ( болка преряза глезенът на десния ми крак, но това бе нещо несъществено). Разрових я с нокти и повдигнах внимателно главата и върху едното си коляно. Стиснах скулите и. Не пеше прехапала езика си. Заоправях косите на жена си, сплъстени и калчищно омотани. Тя задиша учестено. После рязко отвори очи. Напрегна се и промълви: „Детето...”.
- Нищо му няма. Спи.
- Помогни ми – тя се повдигна на лакти.
Хванах я под мишниците и и помогнах да се изправи. За миг застинахме подпрени един на друг. Постепенно от допирът помежду ни в тялото ми се завърна топлината – отначало малки въгленчета по ръцете и гърдите, после вълна като дихание в лицето и накрая нахлуване на кръв в крайниците. Внимателно я отпуснах и тя остана несигурно изправена, полюлявайки се като пияна.
Върнах се обратно и пренесох първо детето ни. Тя го грабна от ръцете ми, притисна го. После взех и непознатото три-четири годишно момиченце. То беше будно и ме гледаше с огромни, тъжни, влажни очи.
Затътрихме се пребити обратно към магистралата или по-точно към това, което бе останало от нея. Уморени и смачкани, задушавани от стелещият се на валма дим от горящи коли и тлеещи трупове, бензинови изпарения, мирис на гума и загоряло масло, упойващият дъх на озон и кондензираща влага... внимателно заобикаляхме пукнатини и метални останки. Накрая намерихме остров запазена асфалтова настилка. Там стояха по чудо невредими няколко автомобила и един автобус с отворена врата и стрити на прах стъкла. По корпуса му личаха пробойни, сякаш бе торпилиран. На прага му някакъв мъж седеше, притиснал с кървави длани главата си и се поклащаше напред-назад. Докоснах го леко по рамото. Той рязко отхлупи очи, втренчи се неразбиращо в нас, после изкрещя и обезумял се понесе нанякъде. Лятната му риза се развяваше на парцали по гърба и се стремеше да се изтръгне от устрема му. После непознатият изкрещя. От уплаха ли, от възторг ли и полетя в пропаст, издълбана от тектонична цепнатина. Докато пропадаше той се смееше истерично, а гласът му бавно глъхнеше по пътя към отвъдното.
Писъкът и смехът му възвърнаха слуха ми, пробудиха го и го хвърлиха в какафонията от звуци и тишина...
Поклатих неразбиращо глава и прекрачих стъпалата на автобуса. Боби до мен дори не забеляза ставащото, вглъбена в мръсното, спящо личице на Сашко. Крачеше на автопилот, като в просъница.
Положих будното вече момиче на първата седалка до вратата, като преди това забърсах с ръка стъклата и мръсотията по нея. После почти насила изтръгнах сина си от ръцете на майка му и го сложих от другата страна, зад шофьорското място. Протегнах и обвих с ръце стройното тяло на жена си. Започнах да я целувам, отначало плахо и едва тогава сълзите потекоха по разраненото ми лице. Постепенно тя излезе от унеса си и отвърна на ласките ми. Нежно я отдалечих от себе си и се вгледах в лицето и на утринната светлина и отблясъците от пожари около нас.
Кичур бяла коса падаше над лявото и око, а само допреди няколко часа го нямаше! Дълбока рана все още слабо кървеше между веждите. Друга, изглеждаща много по-страшно, но повърхностна в действителност, се спускаше от дясното слепоочие надолу, към трапчинката на брадичката, подчертавайки скулата. Устните бяха подпухнали, нацепени и със следи от кръв по ъгълчетата си. Изтерзана усмивка пробяга по тях. После първа изрече мисълта, която стана епитафия на постапокалиптичния ни свят:
- Живи сме, Рос, оцеляхме!
И се притисна до мен.
От вцепенението ни, горчиво и сладко същевременно ни извади приглушен говор и тътрене на нозе. Отделихме се един от друг, почти болезнено за да посрещнем първата групичка оцелели, довлякла се до автобуса. Слязох да ги посрещна, а тя приседна до главата на сина ни.
Когато ме видяха идващите спряха на около десетина метра и избягвайки погледа ми запристъпваха от крак на крак. Бяха седмина – четири жени, дете на около дванадесет години и двама мъже. Не знаехме какво да си кажем. За няколко часа бяхме интуитивно възприели вече поведението, характерно за всички оцеленци при среща – несигурност, страх, недоверие и заплаха.
Усмихнах им се и разперих ръце за да покажа, че не представлявам заплаха за тях:
- Елате – изрекох дрезгаво.
Двамата мъже, подкрепяйки се един друг излязоха напред. Единият висок, леко прегърбен, около тридесет годишен каза накъсано нещо, но не можах да го разбера. Тогава до него се промъкна мъничка блондинка с опърлени коси и аленееща рана от изгорено на бузата:
- Вижте, ние пътуваме,... пътувахме в автобуса. От Букурещ за София. Хората просто искат да си вземат багажа.
Гласът и звучеше извинително. Спазъм пробяга по лицето и.
Усетих как зад гърба ми застана Боби и напрежението намаля.
- Кажи им, че само се подслонихме от студа. С нас има и две деца. Няма да им пречим.
Блондинката, полуобърната към мен набързо преведе.
Чужденците един по един се промъкнаха в търбуха на автобуса. Когато край мен премина другият мъж, не този с когото разговарях, той се спря, извърна се и ме прегърна. Аз също обгърнах тесните му рамене. Знаех какво изпитва. Макар и да не можехме да се разберем с думи, ние все пак се разбрахме. И преводач ни бе болката и страха, и радостта от оцеляването.
После застанахме един до друг, вперили поглед на изток, търсейки изгревът. Усещах безпокойството му. След няколко минути до нас застана преводачката. Едва сега, когато я разгледах от близо видях под слоя мръсотия и изгоряло, че бе млада, на не повече от двадесет. Непознатият проговори, а тя с несигурен глас в който се промъкваха фалцетни нотки преведе:
- Днес слънцето няма да изгрее. И утре. И може би още няколко месеца... казвам се Йон. Метеоролог съм... Бях метеоролог...
Ех, Йоне, Йоне, защо сгрещи в прогнозата си. Не доживя да видиш отново слънцето, не можа да се любуваш на синьо, безоблачно небе! Забрави как изглежда пълната, набраздена от кратери и падини луна. Звездите избледняха за теб като стара-стара, черно-бяла снимка...
Лошото е, че и аз вече не си спомням добре. И се улавям понякога в съмнение, че всичко това е съществувало. Защото след оня 21-ви август ние заживяхме сред въздух, подобен на боза, извадена от фризера – ледена мътилка, която денем се обагряше в кърваво, а нощем в пъклено.
Но тогава, застанали тримата с преводачката и Йон насред полето, като че ли пожънато от комбайна на бедствието, върху частицата асфалт, като реликва от отминалото, с надежда се взирахме на изток. И ето – сред нискостелещите се сивкави облаци се промъкна нишка светлина. Отразена частица от загиналото слънце за последен път пробягна по лицата ни. Сякаш попаднахме в обсега на прожектор, на една абсурдна сцена и сред още по-абсурден декор. Аплодисменти обаче нямаше. Единствено засилващото се плющене на извилият се студен вятър. И вик в далечината. Вик, от който пробягват мравки по гърба ти и стоманена ръка те хваща за гърлото. Вик, който ни извади от унеса, от благоговейното вцепенение, от обятията на самосъжалението...
- Трябва да потърсим оцелели.
Аз се обърнах към преводачката. Не смеех да срещна погледа на новия си познат. Страхувах се да не прочета в него нямо обвинение. Чувствах се не на място, гузен, несигурен.
Йон се извърна към металната грамада, в каквато се бе превърнал автобуса и извика нещо. След малко от там се появи по-младият мъж, наметнал тъмно сако. Преводачката поясни:
- Синът му, Петер.
А той беше друг човек. С издължено, жълтеникаво лице, очи – неприятно присвити, сякаш те оценяват за да те купят. Или продадат. Къдрава, русолява коса в която като медни отблясъци се ветреехе рижи кичури. Дълги жилави ръце с огромни, лопатковидни длани по които пулсираха вени. Ноктите му бяха изпочупени, разранени като моите. Но иначе нямаше поне на пръв поглед дори драскотина по себе си! А това бе направо невероятно след всичко, което се случи. Още тогава нещо като прозрение ме удари – „Ето го геният на оцеленците – невредим, недоверчив, хлъзгав...”