автор: Beyond_paradise

Когато човек се умори от живота, спира да вярва в приказките. А когато се отчае, спира да вярва и в живота. Тогава му трябва само сила да продължи напред....

Убийствена тишина. Страшна, зловеща. Чувам само зачестилите удари на сърцето, в което бушува ураган от чувства, въпроси. Страх ме е да наруша тишината, а в очите ми напират сълзи. Няма да заплача. Преглъщам ги, но и това се чува. Имам чувството, че даже чуваш мислите ми, страховете ми. А не бива. Чуеш ли ги, ще знаеш, че съм под твоята власт, ще се възгордееш, ще се възползваш.
Стоиш до мен, а те чувствам така далеко. Прегърнал си ме, но предишната топлина, която усещах, сега я няма. Студено ми е. Студ и тишина - лоша комбинация. Когато няма кой да те стопли, може да замръзнеш, а когато няма кой да ти говори се унасяш… унасяш и бавно се отдалечаваш от живoта. Пусни ме!
Гледаш ме със студен поглед и пак мълчиш. Пак тази дяволска тишина. Сякаш сте се съюзили - ти и тишината. Чувствам, че треперя от студ. Е, доволен ли си, успя да ме накараш да замръзна! А сега е на ход тишината - тя нанася посления удар и после край. Не си струва! Сега го осазнах. Не си струва, заради теб да търпя и студа, и тишината. Няма да ти се дам така лесно, както ти предполагаше. Ще говоря, поне за да чуя собствения си глас, поне да не се унеса.
"А сега накъде?" - най-после успях да кажа нещо. "Това ли беше?". Още преди усещах, че думите ти са прекалено хубави, за да ги кажеш ти. Че правиш неща, на който си неспособен. Просто ми се искаше да повярвам в теб, в нашата приказка. Но това не е приказка, те не завършват с тъжен край, там принцът не се оказва жаба, а обратното. "И защо? Какво получи от това? Доволен ли си, че лъжите ти се впиха в мен и цялото ми същество?". Не очакваше атака от моя страна. Вярваше, че ти си по-силният, че няма да се съвзема след твоя удар. Присви очи, но нищо не каза. Нямаш какво да кажеш. Нямаше истински чувства, нямаше и приказка.
Може и да не си моя принц, но няма да ти позволя да съсипеш моята приказка. "Радвам се, че те срещнах" - добавих аз. Изгледа ме учудено и ледените ти сини очи питаха "Ти занасяш ли ме? Та аз те нараних?". "Да, радвам се, защото се уверих, че под лъскавата опаковка се крие изгнило съдържание. Защото твоя удар не ме съсипа, а ме направи по-силна. Защото докато бях с теб порастнах и осазнах, че приказки няма."
Ти стана най-невъзмутимо, огледа се сякаш търсеше нещо. Преди малко беше ме завил с якето си, за не ми е студено - колко умело действаш. Подадох ти го - само то беше твое. Нямаш нищо друго. А колко много имаше и можеше все още да имаш - мен, чувствата ми, моята всеотдайност… Ти губиш! Аз само спечелих - и то спечелих себе си! Върнах си живота, който бях ти посветила, върнах си силата да бъда сама и да продължа напред.
Човек трябва да се научи да бъде щастлив даже, когато е сам. Да се радва на всеки миг от живота, даже и да не може в момента да го сподели с някого. Аз сгреших, като повярвах в един измислен принц, защото не исках да съм сама, беше ме страх, не виждах красотата на живота си. Сякаш бях сляпа, а чрез неговите очи можех да видя света. Беше пълен провал! Но именно този провал ми показа, че аз просто не искам да се радвам на живота сама, че трябва да бъда зависима от някого. Каква ирония!
Сега съм по-щастлива от всякога. Сама. Осъзнах, че мога да се радвам на това, което имам, даже и без да го споделям с някого. Научих се да гледам с моите очи. Научих се да бъда зависима само от себе си.
Няма вече тишина, защото в главата ми звучи припевът от една песничка - "Life goes on and it makes me strong…". Няма студ, защото видях слънцето. Няма отчаяние, защото знам, че даже и след лоша реколта трябва да се сее. Само се оглеждам, за да потърся истинския принц, с когото да довърша своята приказка. И понеже съм оптимистка - знам, че го има.
Не че вярвам в приказките, просто идеята за тях ми харесва. А и няма нищо по-хубаво и ценно от живота. Е, думата "приказка" не е ли един приказен синоним на думата "живот"?




10.06.2004год.
гр. Варна