Годината бе 1756.
Есенният вятър бушуваше разярено в клоните на младите върби, чиито листа весело тънцуваха по поляните, огрени от последните лъчи на залязващото слънце. Градините приличаха на купчини извехнали листа и нищо повече. Клоните шумоляха, попадайки под копитата на белите коне, които развяваха гриви, сливайки се с есеннея пейзаж. Мирисът на спаружилите се цветя навяваха мрачни спомени на хората, мивашащи покарй гробището. Този ден бе плашещо тих. Всички бяха предпочели да споделят огъня в камината със семейството, вместо да събират шума и да водят добитъка на паша.
Небето над Таг, днес, бе заплашително тъмно. Обикновенните лилави нюанси, на които населението се радваше преди залез, тази вечер бяха изместени от кряскането на неспокойни врани. Полумесецът още рано сутринта се бе появил на небето и караше сърцата на религиозните съмнително да туптят. Тишината бе обгърнала селцето като огромен невидим похлупак. Хората все бързаха нанякъде, не споделяха, хвърляха си само нерешителни погледи, сякаш си говореха с очи. Всичко напомняше на ден преди погребение.