автор: anonimapokrifoff

Окапал е принцът с пробити опинци,
с прояден и мърляв балтон.
Загубил надежда, главата навежда
и влачи си клетия кон.

Хиляда години, откакто замина
от китния мирен Прованс.
Дали ще намери девичите двери?
О, Господи, дай му Ти шанс!

Изгази полета, реки и тепета
и някакво Черно море;
и пада в оврази, из преспите лази –
защо ли поне не умре!

Съвсем го закъса, загуби си хъса,
щом стъпи на тази земя:
не срещна доброто навярно защото
го схрускала върла ламя.

В най-тъмното царство на мрак и коварство
опразни си царския джоб:
наивен и мамен, пребит и ограбен,
остави си коня без зоб.

Но вече усеща в сърцето горещо –
принцесата спи нейде тук.
И пак продължава финалната права
през кал и камари боклук.

След десет могили жребецът изцвили:
„Води, господарю, на юг!
Зад прашна завеса те чака принцеса,
пък ти се набуха със лук!”

Пристигнаха в село безлюдно, нефело,
там свива се вехто къще.
И вятърът духа, пред принца – разруха:
ще влезе, дори да не ще.

Под ледни постели, от старост примрели,
лежи си девица с воал.
Не, с плътно е було! Къде се е чуло?
Това ексцентризъм е цял!

Да имаше винце, помисли си принцът,
да вкарам едно за кураж!
„Ще минеш без него, страхливо говедо,
ти син си на крал, не на паж!”

Гласът на бащата оправи нещата,
кодиран в синовната кръв,
и мощно го тласна към дева прекрасна:
той риба е сякаш, тя – стръв.

И без воалетка с клепачи тя трепка,
ухилено врътка очи!
Да беше си жаба, а просто е баба –
о, Боже, мига заличи!

Целува го страстно – ах, колко ужасно,
краката му чак подкоси.
А там – в огледало, напук оцеляло,
той старец е с бели коси.