автор: heel

Косата й бе доста сплетена и гребенът често засядаше. За да не я оскубя, първо разнищвах възелчетата с пръсти. Отметнала глава назад, тя примижаваше, явно й беше приятно да я реша. Наведох се и подуших темето й. Миришеше приятно, на шампоан и на зрял пъпеш.
– Благодаря ти, мисля, че вече съм достатъчно… сресана – каза тя и погледна към лявото си рамо, където имаше няколко паднали косъма. Обрах космите и ги хвърлих в кофата за боклук.
– А сега зъбите – казах аз.
Тя ми кимна и сведе замислено глава.
Отидохме в банята и застанахме пред огледалото. На рафтчето над мивката имаше само една четка за зъби. Взех я и изстисках малко паста за зъби върху нея.
– Галя, ще се наложи да си отвориш устата.
Тя ми хвърли кос поглед, после се усмихна и зяпна послушно. Зъбите й бяха малки равни и бели, а дъхът й лъхаше приятно на мента. Мушнах внимателно четката в устата й и започнах да търкам. Загледах се в бузата й, която се издуваше и свиваше в ритъма на движенията на ръката ми. По устните й изби пяна, която впоследствие се разтече по брадичката й.
– Стисни зъби, за да ти изчеткам резците – казах аз. Тя се подчини.
След като приключих, пуснах чешмата и измих четката. Галя ме изчака да си отдръпна ръцете, след което се изплю в мивката. От долната й устна се проточи тънка нишка слюнка. Избърсах старателно устата й с длан.
Тя не ме изчака да й налея чаша с вода, просто се наведе, отпи няколко глътки от чучура и се изжабурка.
Върнахме се в кухнята.
– Искаш ли да пийнем по бира? – попита тя и се загледа в мен с наклонена на една страна глава.
Извадих две бири от хладилника и ги излях в халбите, които намерих в посочения от нея шкаф. Седнахме на масата.
– Вече май ставам досадна, но няма да мога да пия сама. Забравих да му кажа да купи сламки.
– Няма проблеми, когато искаш да отпиеш глътка, просто подсмъркни.
– Нашият сигнал, а? – попита тя и вдигна вежди.
– Точно така.
Тя се изкиска и подсмъркна. Веднага сграбчих халбата и я поднесох към устните ми.
– В онова шкафче имa солети.
Извадих пакетчето и го метнах на масата.
– Като си изплезя езика, значи искам солетка, става ли? – попита тя.
– Става.
Тя подпря лактите си на масата и изгледа презрително обездвижените си ръце. Аз също ги изгледах в тях. Личеше си че под гипсовете се крият изящно оформени мускули.
Върховете на пръстите на лявата й ръка помръдваха спазматично.
– Болят ли те? – попитах аз.
– Какво? – Тя трепна и ме погледна с неразбиращи очи.
– Болят ли те ръцете?
– Не. Всъщност, да. Лявата най-вече. Докторът едва успя да я намести, но пък ми се размина операцията.
– Пиеш ли обезболяващи?
– Преди два часа пих, по-точно глътнах хапчето на сухо. Едва успях да го извадя от блистера.
– Не ти е лесно.
– Не ми е. – Очите й бавно помътняха, после се насълзиха. – Няма да плача, няма. Глупаво е да се плаче. Всичко ще се оправи, не може да не се оправи – каза тя и се разплака.
Размърдах се нервно в стола си.
– Подсмърчаш, явно искаш биричка. Ето, пийни си.
Тя ми се усмихна през сълзи и отпи от бирата. Брадичката й потреперваше жално.
– Голяма съм тъпачка… вместо да се радвам, че оживях…странна е човешката психика.
– Да, трябва да си позитивна – казах аз и веднага си помислих, че думите ми звучат ужасно клиширано.
Тя закима ентусиазирано и сълзите й покапаха по гипсовете.
– Позитивна, позитивна, ама трябва да отида до тоалетната.
– Какво ще …
– Пишка ми се, глупчо. Нали пием бира.
– Ще ти помогна, не се притеснявай.
– Сутринта успях да се справя сама. Отне ми двайсет минути да си сваля пликчетата. Помагах си и с крака. Ако щеш вярвай. Но успях. Сега обаче нямам нерви за това. Просто съм… изстискана.
– Хей, Галя, престани да плачеш, че ми потъват гемиите. Ей сега ще те изпишкам, какво толкова.
– Неудобно ми е някак си… чужд човек.
– Е, хайде сега, съседи сме.