из Българите в Германия-2
В края на месец август 1981 година заминах на „железничарско” световно първенство по лека атлетика, което се проведе в град Дрезден. Казвам „железничарско”, защото най-добрите състезатели от спортните дружества, съдържащи в наименованията си думи от рода на „Локомотив” или „Железничар”, образуваха нещо като национален отбор и представяха страната си. Ето защо в нашия състав фигурираха атлети от „Локомотив” (София), „Локомотив” (Пловдив), „Локомотив” (Горна Оряховица), „Локомотив” (Русе), ЖСК „Спартак” (Варна) и други.
Въпреки че първенството бе за мъже и жени, се оказа, че в повечето дисциплини България можеше да разчита единствено на юношите и девойките си, тъй като по-голямата част от тези спортни дружества не подържаха състезатели над 19- годишна възраст.
Така, 17-годишен, заедно с още няколко съотборници от столичния Локомотив, се присъединихме към останалите избраници от провинцията и се отправихме с влак за Германия.
По време на пътуването се опознахме, научихме кой в каква дисциплина ще участва, но и споделихме кой колко пари носи в себе си.
Преобладаващата част от съотборниците ми разполагаха с допустимите от закона 30 лева, които, сменени чрез „Декларацията” отговаряха на 100 източногермански марки. Към тях принадлежах и аз.
Други, които пътуваха по-често натам и на които им бяха останали от предишни пъти, притежаваха повече, но и те като суми се движеха в границите на нормалното.
Трети се бяха снабдили с допълнително количество гедерейска валута от разни познати или им предстоеше, пристигайки в Германия, да се свържат с тях и да им дадат левове, а те, съответно – марки.
Имаше и четвърти. Това бяха всички онези, които нямаха и по пет лева в джобовете си. Трима от тях познавах лично, понеже тренирахме на едно и също място и ходехме заедно по турнири или лагерсборове. Произхождаха от по-бедни, в случая – многодетни семейства.
Николай Цеков-Цеката бе спринтьор на 100 и 200 метра и с него се разбирах най-добре. Притежаваше завидна спортна злоба, но преди всичко ми допадаше с дисциплината си и това, че винаги удържаше на дадената дума. Извън стадиона също бяхме големи приятели и когато пътувахме из страната или в чужбина, деляхме в хотелите една и съща стая.
Райна скачаше дълъг скок и макар едва 15-годишна, вече притежаваше сериозни постижения в тази дисциплина. Бе сравнително дребна, но решителна и властна, и поради това я наричахме Райна Княгинята.
Любо се състезаваше на троен скок и въпреки че също бе отличен спортист, бе прекалено спокоен, бавен и муден, особено когато приказваше. Иначе представляваше едър на ръст селски тарикат и гледаше по възможност да се скатае от каквато и да билo физическа работа. Носеше прякора си „Любо Мърдата” напълно заслужено. Ходейки пеша, имитираше манекен, а движенията му бяха толкова флегматични, че дори и най-некадърният обущар би могъл да подмени подметките му за времето, докато отлепваше единия си крак, пренасяше тежестта на другия, отново стъпваше на първия, отлепваше втория или, с други думи, за един пълен оборот.
Два дни и една нощ във влака Цеката, Княгинята и Мърдата ме увещаваха да им помагам с немския си, особено щом сме тръгнели по магазините, тъй като и без това не разполагали с достатъчно финансови средства и не им се искало да правят грешки. Аз, естествено, се съгласих.
Пристигнахме в Дрезден неделя вечерта, а състезанията започваха в четвъртък с квалификациите и завършваха в ранния следобед на следващата неделя с щафетните бягания на 4 х 400 метра. Казано иначе, имахме на разположение три дни за аклиматизация, тренировки и пазаруване.
Хотелът бе огромен. Без проблем бе успял да приюти отборите, които представяха общо 39 държави. Състоеше се от три корпуса на по пет етажа, свързани помежду си посредством виещо се стълбище с широчина минимум шест метра.
Раздадоха ни купоните за ресторанта, състезателните номера и разписанието на автобусите, които щяха да ни извозват до стадиона и обратно, и на всекиго поотделно връчиха програмата на първенството.
Още с настаняването и последвалото разопаковане на багажа ми направи впечатление, че Цеката носеше прекалено голям брой потници и фланелки. Отчетох го като факт и го отдадох на желанието му да се запаси с тях за всеки случай, така да се каже.
Сутринта закусихме и се отправихме към стадиона. Тренировката бе кратка и скоро приключи. Възползвахме се от това и се отбихме до центъра на града, за да сменим парите си. После се разходихме из магазините, набелязвайки си евентуалните стоки за закупуване.
Харесах си един спортен сак, едни летни обувки, както и три тениски с къс ръкав, като за остатъка от парите мислех да купя на родителите си и брат ми по нещо дребно като дезодоранти, сапуни или друга козметика.
Въпреки че не забелязах някой от съотборниците ми да пазарува, се оказа обратното. Княгинята се бе сдобила с няколко чифта бански, бельо и сутиени, докато Мърдата явно бе изкупил плажните чехли, защото, изсипани на земята, те образуваха немалка купчина, а и размерите им бяха всякакви. Цеката пък бе наблегнал на парфюмите и дезодорантите. Според тримата, всичкото било толкова евтино, че дори им останали още пари.
Какво ставаше тук, не знам. Уж трябваше аз да ги развеждам, а те сякаш се бяха справили по-добре от мен. Твърдяха, че не разполагат с достатъчно средства, а бяха успели да си накупят толкова много неща и дори ми заявиха, че са им останали още.
Реших на следващия ден и аз да почерпя от техния опит. Но дотогава все още ни предстоеше първата, обща за отборите нощ.
След като се навечеряхме, нямаше какво да се прави. Прибрахме се по стаите, но и там не ни свърташе на едно място. Като че ли Цеката бе най-неспокоен. Непрекъснато излизаше навън, оглеждаше коридора, обикаляше фоайетата, слизаше до най-долния етаж, качваше се обратно и не спираше да мърмори:
― Още малко и ще стане чейнджът. Само да не ги изпусна!
Мърдата и Княгинята не правеха изключение. Стаите им се намираха в съседство с нашата, а това им даваше възможност да надзъртат при нас, както и ние, разбира се, при тях.
― Какъв чейндж, бре, хора? ― попитах аз, но никой не счете за необходимо да ми отговори.
Явно тримата притежаваха някакъв план, който всеки момент очакваха да приведат в действие. Малко по-късно и това се случи.
Цеката влетя в стаята, грабна няколко фланелки, които предварително и грижовно бе сгънал, и излизайки, рече:
― Отивам на долния етаж да пресрещна австрийската група, а ти предай на Мърдата, че и французите се появиха.
Цеката изчезна толкова светкавично, че не успях да видя надясно ли тръгна, или наляво.
Реакцията на Мърдата бе същата, с тази разлика, че при него, както вече споменах, всичко ставаше по-бавно. Княгинята направи опит да го накара да побърза, но както се получаваше обикновено, скоро се отказа и примирено го последва.
След като останах сам, сметнах, че няма да е зле, ако взема да ги потърся и разбера какви ги вършат. Слязох с асансьора до рецепцията, но от тримата нямаше следа. Тук-там се забелязваха отделни групички треньори и спортисти, като обстановката бе тиха и напълно спокойна. Минах по втория, третия и четвъртия етаж, но никъде не успях да ги открия. Прибрах се в стаята си и зачаках. Часът бе едва 21:30.
По едно време Цеката нахълта с гръм и трясък. Хвърли някакви чужди потници и фланелки на леглото си и запасявайки се с 3-4 от своите, отново изчезна в неизвестна посока.
Прииска ми се да ги разгледам. Заразгръщах ги една по една и какво да видя: първата представляваше снежно бяла фланелка, марка „Адидас”, на австрийския национален отбор. Следваше потник на същата фирма, само че на западногерманците, а третата се оказа белгийска тениска. Състоянието им бе отлично, да не казвам – чисто ново. За първи път в живота си се докосвах до подобни.
Не след дълго Цеката се появи повторно. Пак захвърли нещо на кревата, метна последните си пет тениски през рамо и напусна, сякаш гонеше да хване влак.
Този път бе успял да се уреди с цял комплект – тренировъчен анцунг (горнище и долнище), три чифта бели къси спортни чорапи и едни състезателни гащета, отново всичко на Адидас.
Не щеш ли, в стаята ни се изредиха и Княгинята, и Мърдата. Изсипаха придобитото директно на земята, а аз веднага установих, че бяха наблегнали на цивилните облекла. Дънки, дънкови поли, джинси и гащеризони, тузарски ризи и фланелки, западна козметика, чехли и кожени колани. Мърдата дори се бе навлякъл с една искрящо синя фланелка с избродиран върху нея петел и надпис „Франсе”.
От третия си набег Цеката се завърна с грейка, маратонки и дънкови панталони.
― Ти какво взе? ― попитаха ме тримата едновременно.
― Как какво?! Първо, никой не ми обяснява какво се случва, а след като подразбрах, нямам нищо, което да предложа в замяна.
― Как да нямаш! Събери си парцалките и давай! ― каза Цеката.
― Но те, освен стари, са и избелели от пране и употреба – заоправдавах се аз, след което ги извадих и им ги показах. ― Ето, на, виждате ли? Кой ще се съгласи на подобна размяна? Да не е луд?
― За всеки влак си има пътници! ― философски и със скорост, присъща на 100-годишна костенурка, произнесе тежката си дума Мърдата и продължи:
― Цека, я му дай няколко емблеми, а ти, Княгиньо, му донеси игла и конец, за да си ги зашие на ей тия там, двата белите потника, докато другите му фланелки са добре и мисля, че ще успеем да ги чейнчим без проблем.
Следващите 30 минути стаята ни се превърна в шивашко ателие. Заших по една емблема, изобразяваща парен локомотив, на двата си съвсем обикновени потника с цена 1,80 лева единия, и зачаках знак от съотборниците си за началото на далаверата. Скоро и те приключиха със зашиването или по-точно със закърпването на последните си налични тениски и обявиха старта.
Но какво ставаше отвън? Не можех да повярвам на очите си. Едвам успяхме да се измъкнем от стаята.
Коридорът гъмжеше от народ. Всички държаха в ръце дрехи, маратонки, чехли, въобще всякакви предмети, движеха се плътно покрай стените и на всеки срещнат повтаряха едни и същи думи:
― Ескюз ми, чейндж? Ескюз ми, чейндж?
Запромъквахме се към стълбището, където се надявахме на повече простор. Но уви – от нашия най-горен пети етаж народът се виеше подобно на домашно приготвена баница до най-долния, като и съответните коридори и фоайета бяха заети. Европейци, африканци, араби и азиатци предлагаха всевъзможни стоки, най-вече употребявани, заменяха ги за чужди, правеха няколко крачки напред, отделяха предпочитаните, а останалите отново предлагаха за смяна.
Цеката, Мърдата и Княгинята се пазаряха като за световно. Прилагаха тактика, която можеше да се опише като натрупване на количество и превръщането му в качество. С други думи, стараеха се за един свой артикул да получат повече на брой чужди (вносни), след което ги сортираха и ги заменяха за по-едри, по-скъпи и по-луксозни. Действаха подобно на добре обиграни мениджъри, тъй като очевидно бяха проучили пазара и отлично знаеха кой, къде и какво предлага и съответно кой, къде и какво търси. Лека-полека асортиментът им се увеличаваше, после оскъпяваше. Не след дълго се превърнаха в монополисти, защото бяха успели да се сдобият с най-доброто. По едно време донесоха от стаите си всичко онова, което вече бяха спечелили, огледаха го критично и отново го пуснаха в обръщение.
Наблюдавах бъркотията, по-скоро лудницата, и не можех да проумея как бе възможно трима обикновени българи, при това юноши младша и старша възраст, да превърнат един тих, изискан и луксозен немски хотел в битпазар, а на всичкото отгоре за отрицателно време и точно преди лягане. Погледнах часовника си и ахнах – часът бе 01:00 след полунощ. Времето летеше неусетно!
― Лазе, какво чакаш още? Защо не действаш? ― попита ме Мърдата и явно прочел срама в очите, ми изтръгна потниците от ръцете, задърпа ме нанякъде, застана пред една групичка белгийци, разбута ги и рече:
― Еескюююз миии, чейййндж? ― и се почна.
За единия потник получих горнище на анцунг, вярно старичко, но запазено и несъмнено марка „Адидас”. Дори имаше на гърба си някакъв надпис, който обаче не се четеше добре, тъй като беше полуизтрит. Бе бледосиньо на цвят.
Вторият потник ми донесе долнище на грейка от непромокаем плат. То пък бе виненочервено.
Тази далавера взе, че ми хареса. Върнах се и аз до стаята, донесох последните си две фланелки и мигновено ги смених за едни маратонки, които, макар и на преклонна възраст, отново бяха марка Адидас.
„Това е, свърши се!” ― помислих си аз и се примирих с края на участието си в чейнджа.
Вече нямах нищо, което да ставаше за смяна. Единствено клубният ми потник и онзи на националния отбор бяха останали непокътнати. И двата бяха червени, но единият притежаваше черна ивица по краищата си и локомотивска емблема, разположена централно, докато другият, съответно бяла ивица и национален трикольор, простиращ се надлъжно.
― Сменяй всичко наред бе, Лазе! ― посъветва ме Мърдата, а Цеката го потвърди с кимване на глава и допълни ― Като се приберем в София, ще ти дам от моите. Имам поне пет-шест. А по въпроса за националния и самото състезание, не се безпокой – ще вземем от някой от съотборниците си назаем. Ние нашите отдавна ги сменихме.
Не ми се рискуваше толкова, но изкушенията бяха големи. Малко по-късно вече притежавах една тъмносиня френска фланелка и един яркочервен състезателен потник на швейцарския национален отбор с бял кръст от лявата страна. Не само че бяха нови, но дори бяха запечатани в целофан.
Равносметката не беше зле. Напротив, бях се обзавел от главата до петите с известни спортни стоки, при това не от коя да е марка, а именно от Адидас. Невероятно, но факт! Западняците явно бяха полудели. Заменяха хубавите си и качествени дрехи за някакви си измислени потници и фланелки родно производство.
Към 03:00 часа през нощта обстановката най-сетне се успокои и повечето от действащите лица се прибраха по стаите си и легнаха да спят. Ние също.
Сутринта пропуснахме закуската. Станахме към обяд. Хапнахме и моментално се отправихме на пазар. Предпоследния ден преди състезание по принцип не се тренира и поради това набелязахме следобеда си единствено за ходене по магазините.
Купих си синия спортен сак, който бях харесал предишния ден, обувките, които, макар и преоценени, все пак бяха марка Саламандър, както и две фланелки с къс ръкав, които, ако не друго, поне бяха свежи като цветове. Остана единствено козметиката, а и парите, с които разполагах, не ми даваха друго поле за изява.
В същото време Цеката, Мърдата и Княгинята се бяха отбили до съседните магазини. Срещнахме се на площада, а видяното ме хвърли в туш! Бяха наобиколили възможно най-централното кошче за боклук и го пълнеха с етикетите и закачалките (?) от закупените си стоки. А те като количество надхвърлиха и най-смелите ми представи. Ризи, фланелки, тениски, бански костюми, чорапи и чорапогащи, всякаква конфекция, при това луксозна.
Явно тези тримата ме будалкаха, че не разполагат с пари. Е, сега вече се усъмних. Казах си: „Кой каквото ще да ми приказва, но нещата не се връзват. А и тези закачалки - със сигурност мястото им не е тук!”
Мърдата пръв ме помоли да го придружа до близката дрогерия, за да вземел „по нещо за вкъщи” и аз веднага се съгласих, защото това бе шансът да узная истината. Влязохме вътре.
― Мърда, няма ли да ползваш пазарска кошница? ― попитах го аз.
― Няма смисъл! ― отвърна той и се насочи към близкия щанд, където бяха изложени превързочните материали, мазилата и левкопластите.
Застана отпред, огледа асортимента, потърка доволно ръце и рече:
― Точно това имах предвид! ― след което се зае да пълни джобовете си. Правеше го нагло и без никакви задръжки.
― Какви ги вършиш, човече? ― възмутих се аз.
― Ами взимам разни неща. Не мога да се върна с празни ръце у дома, при това от Германия!
― Но, Мърда, това си е чиста кражба!
― Каква ти кражба бе, Лазе, не виждаш ли, че всичко е толкова евтино, че все едно е без пари. Гледай – два пфенинга, три пфенинга. Че това не прави и една стотинка! И да исках, как бих могъл да го платя?
Загубих и ума и дума. Краката ми натежаха, сякаш се намирах на финалната права на 400 метра гладко бягане. Едва помръдвах от място.
― Лазе, би ли ми казал какво е предназначението на този флакон? ― попита ме Мърдата и ми подаде едно шишенце със зеленикава течност.
Прочетох упътването насила.
― Използва се за дезинфекция при новородени ― преведох с треперещ глас аз, но същевременно си отдъхнах, защото бях убеден, че Мърдата ще го подмине.
― А! Я виж ти! Че точно това ми трябва! Ако знаеш само как ще се зарадва сестра ми. Та нали наскоро роди момченце. Голяма изненада ще падне ― и хоп! - прибра флакона в джоба си.
― А това пък за какво е? ― попита ме той отново и ми посочи някакво мазило.
― Не е за теб, за стари хора е, ...и то за онези, които получават обриви по раменете! (Как изобщо го измислих, и аз не знам)
― Прав си, не е за мен, но ще свърши отлична работа на баба ми и дядо ми! ― и хоп, пак в джоба.
Бе облечен с тъмносини джинси, риза с къс ръкав и въпреки че се намирахме в разгара на лятото, не се разделяше нито със сакото, нито с шапката си, които като модел наподобяваха каубойските. А колко джоба притежаваха дрехите му, единствено той си знаеше. Факт е, че каквото и да му кажех, Мърдата винаги твърдеше, че именно от него имал нужда и го тъпчеше в тях, без дори да се оглежда.
Измислях на артикулите все (не)възможни приложения, като например, че бяха предназначени за пострадалите от войните, за хора с различни увреждания, за младежи и девойки, изживяващи пубертета си, за старци или за пеленачета. Ефектът беше нулев.
Преминах и на животинския свят, както домашния, така и дивия. По едно време споменах и извънземните, но и това не помогна. Добре, че в един момент джобовете му се напълниха и най-после реши, че е време да си ходим.
Малко преди да излезем от магазина, забеляза и щанда с парфюми. Помириса единия от тях и заяви, че именно този му бил любимият. Уви, нямаше никакво място. Джобовете му бяха натъпкани до такава степен, че само да се наведеше или клекнеше, всичко щеше да изскочи.
Въпреки това не се отказа. Напъна още повече, поразбута съдържанието им, но колкото и да се опитваше да вмести флакончето, все за малко не се получаваше, мъничко не му достигаше.
Разстроен от неуспеха, се примири със ситуацията, остави парфюма на място и с натъжена, огорчена и най-вече отчаяна физиономия, тръгна в посока изхода. Изведнъж се спря, върна се обратно, взе парфюма в едната си ръка, свали шапката с другата, постави го барабар с опаковката върху главата си, нахлузи шапката отгоре и напусна магазина по най-спокойния си начин.
Бях ни жив, ни умрял. Имах крещяща нужда да споделя видяното с някого, който да ме изслуша и разбере. Искрено се надявах това да е моят приятел Цеката. Отвън обаче заварих единствено Княгинята. Седеше на една пейка и наглеждаше багажа.
― Къде е Цеката? ― попитах я аз.
― Отиде отсреща за козметика. ― отвърна тя и посочи края на площада.
― И аз ще отскоча до там. Хем ще му помогна да направи избора си, хем ще завърша и собствения си пазар.
Какво ми ставаше, не знам. Думите произнасях, сякаш тепърва се учех да говоря. Предпочетох да се затичам в споменатата посока, отколкото да се измъчвам с подобни обяснения.
За разлика от Мърдата, Цеката си бе взел пазарска кошница. Това бе добър знак. Отдавна ми бе направило впечатление, че двамата си приличат, но най-вече по облеклото, защото и Цеката, подобно на Мърдата, се носеше модерно и бе навлечен повечко, отколкото бе необходимо, поне според моите разбирания.
Всъщност разликата се състоеше само в горната дреха. Цеката притежаваше от онези прословути якета тип „Скай”, които, произведени от изкуствена материя, можеха да се закупят единствено с твърда валута от някой от многобройните корекоми в България. Шапка изобщо не носеше.
„Тук проблеми не би трябвало да има!” – рекох си аз и се втурнах да му помагам.
Но Цеката не се решаваше да направи избора си. Обикаляше магазина, а кошницата му все оставаше празна.
„Горкото момче! ― продължих размишленията си наум, ― сигурно се чуди как да похарчи по най-правилния начин и без това оскъдните си средства.”
Взех онова, което си бях наумил, и понеже в магазина бе задушно, му казах, че ако не се нуждае от услугите ми, то предпочитам да го изчакам отвън. Цеката се съгласи, а аз платих и излязох на чист въздух. Как изобщо издържаше с това яке, не знам. На всичкото отгоре го бе закопчал и с ципа. Потеше се и пръхтеше, но не се разделяше с него.
Измина близо час, но Цеката не се появяваше. Влязох обратно в магазина, за да проверя какво става. Мернах го в далечината, свирнах му, а той ми направи знак, че е готов, и се насочи към касата. Нареди се на опашката, а аз застанах от другата страна, за да го пресрещна.
Щом наближи редът му, се надигнах на пръсти и от чисто любопитство надзърнах в кошницата. Изненадата ми бе неописуема. Вътре се търкаляше един-единствен предмет и това бе една не особено атрактивна за окото, или иначе казано, евтина четка за зъби.
„Трябваше да му предложа някоя и друга марка назаем! Дори да му бях дал ей така, пак щеше да е нещо, та нали сме приятели!” ― рекох си аз и твърдо реших, че последните 7 или 8, които ми бяха останали, ще са изцяло за него.
Междувременно редът му дойде. Касиерката маркира четката, изрече дължимата сума на глас и зачака да ú бъде платено. Цеката бръкна с дясната ръка в лявата половина на якето си там, където би трябвало да се намира портфейлът му, започна бавно да го изважда, но вместо портфейл се показа една огромна и пухкава розова гъба за баня. Цеката моментално се усети и само с едно- единствено движение успя да я натисне навътре и по този начин да я скрие. Никой освен мен не го забеляза.
Веднага след това ръката му тръгна за втори път нагоре. Сега по-предпазливо. Придвижваше се, сякаш изпълняваше танго, защото изминаваше разстоянието с две дължини напред (в случая нагоре) и една назад (надолу), отнемайки възможността на намиращата се в непосредствена близост гъба отново да се покаже. И тъкмо да успее, когато комбинацията от един миг невнимание, примесено с едно по-рязко и по-неразчетено движение, допринесе за... ужаса.
Въпреки че извади портфейла си, без да позволи на гъбата да се появи повторно, заедно с него изплува и един луксозен сапун, който, отдавайки се на гравитацията, цопна в кошницата и се присъедини към четката.
Замръзнах на място, Цеката също. Касиерката и следващите двама клиенти на опашката се спогледаха, зарязаха възпитанието и добрите си обноски, увеличиха мисловната си дейност и тъкмо когато възмущението им достигна връхната си точка, заплашвайки да се превърне в скандал и последващо залавяне на крадеца на местопрестъплението, Цеката се завъртя наляво и надясно по начин, сякаш търсеше да разкрие онзи, който го провокира, но след като не откри такъв, се ядоса страшно много на сапуна и стопявайки го с очи, извика учудено и поне със 120 децибела:
― А?!
Загледа се в тавана, после бавно взе да отпуска погледа си, пресъздавайки невероятната, но според него напълно възможна траектория по появата му, докато накрая отново не се взря в кошницата. Обърна се назад, смръщи вежди, провери изпитателно дали обяснението, което предлагаше, имаше някакъв ефект върху останалите, включително и мен, пое си въздух и пак извика:
― А?!
Изигра ролята си за втори път, но сега доста по-убедително и с повече самочувствие от първия, все едно, че го бяха изкарали на бис.
На третото „А?!” взе да се случва нещо уникално. Действията на Цеката, касиерката, двамата клиенти и моите започнаха да се сливат в едно. С други думи – поглежда Цеката нагоре и всички до един вдигаме глави и също поглеждаме натам. Отпуска Цеката главата си надолу и не щеш ли, и ние правим същото. Взира се учудено и от близко разстояние в кошницата и ето, че и тук всички заковаваме погледите си на нея.
Миг по-късно движенията ни се синхронизираха до такава степен, че заприличахме на отбор по художествена гимнастика, а не на напълно непознати хора. На шестото „А?!” вече бяхме готови да спорим за златните медали.
След като бе успял да ни приобщи към незавидното си положение, Цеката се спря, изгледа касиерката по начин, сякаш именно тя бе онази, която му губи времето, направи недоволна и най-вече отегчена физиономия, и или я хипнотизира ,или взе да ú прилага някакъв вид магия, защото лицето ú от този момент нататък изразяваше единствено дълбоко, бих казал, болезнено объркване, а в следващия, колкото и странно да звучи, чувство за собствена вина.
― Хм, хм! ― се чу от края на опашката.
Бе поредният клиент, наредил се на нея. Известно време бе наблюдавал високо интелектуалния спектакъл и благодарение на намесата си, успя да ни събуди от транса, в който бяхме изпаднали.
Но ние не бяхме вече същите. Двамата мъже, явяващи се очевидци, отдавна бяха изпуснали парата си и се бяха заели да коментират някаква подобна свръхестествена житейска ситуация помежду си, изтъквайки на преден план божественото, докато касиерката подходи напълно земно по въпроса и просто взе сапуна и го маркира така, както преди малко бе сторила и с четката за зъби. Цеката плати и двата артикула, мина покрай мен, намигна ми и излезе от магазина. Последвах го като пес, неизпускащ от очи стопанина си.
― Как успя да ни смотаеш така, бе, Цека? ― попитах го аз.
― Нищо особено, просто по-слабите умове са и по-податливи на мистерии! Но ти не се обиждай – присъстващите винаги правят изключение! Затова дай да действаме, че не остана много време. Имам да взимам още толкова неща, че не знам как ще се справя.
Първоначално гласът му прозвуча несигурно, но още на втората сричка се съвзе и стана по победителски надменен.
Същевременно Мърдата и Княгинята бяха зачезнали нанякъде, при това с целия багаж. Тръгнахме да ги издирваме. Забелязахме ги в един спортен магазин и веднага се насочихме натам.
― Само това не! ― изтръпнах аз.
Мърдата употребяваше новия ми сак за нечистите си цели. Възползваше се от обстоятелството, че бе полупразен, и го тъпчеше с всевъзможни стоки. Тениски, гащета, чорапи, изобщо с всичко, което му попаднеше в ръцете.
― Е, сега ако го хванат, ще ми отиде и сакът, и обувките ― изпотих се аз и му рекох настоятелно:
― Върни си ми сака, Мърда! Незабавно!
― Спокойно,бе, Лазе! Я по-добре виж дали някой не ни наблюдава! ― посъветва ме той с присъщото си олимпийско спокойствие и без капчица притеснение продължи деянието си.
Думите му отново ме запратиха на финалната права на 400 метра. Гипсирах се за не знам кой път, обърнах се кръгом и излязох от магазина, подобно на дървено човече.
Слава Богу, всичко се размина. Прибрах си сака и им заявих, че повече нямам намерение да ги придружавам. Сетих се, че мога да похарча последните си пари за няколко пакетчета фъстъци и се отправих към близкия супермаркет, за да си ги купя. Спомних си колко вкусни бяха те, колко добре бяха изпечени, колко умерено бяха осолени, но и за съдържанието на опаковките, което отговаряше на цели 100 грама.
Но фъстъци нямаше. Обиколих навсякъде и се оказа, че онези, които аз предпочитах, липсваха. Предлагаха се всевъзможни подобия, като безсолни, сурови, със стафиди, мешани с други ядки, само не от моите. Рафтовете, където би трябвало да са изложени, бяха празни, все едно, че някой бе минал оттук преди мен и ги бе отмъкнал всичките.
И в минимаркетите нямах спокойствие. Цеката, Мърдата и Княгинята ме следваха по петите. Опитах се да им се изплъзна, но те ме държаха под око и непрекъснато ме настигаха.
Едно забутано магазинче бе последният ми шанс да намеря онова, което търсех. Влязох вътре и тъкмо си помислих, че съм успял да се откъсна от придружителите си, когато те нахлуха, подобно на торнадо, но незнайно защо само след секунда се изнесоха.
„Какво правят тези досадници?” ― запитах се аз и се опитах да си обясня действията им: „Сигурно проверяват дали тук няма нещо по-различно. Може пък и джобовете им да са препълнени. Всъщност хич не ме е грижа. Да правят каквото щат!”
И в този магазин фъстъци нямаше. За сметка на това обаче изненадата ми бе разбиваща. На изхода бях спрян от двама служители и проверен. Налагаше се да разтворя сака си, след което единият го претърси. Не можех да повярвам. В Германия подобно нещо ми се случваше за първи (и единствен) път. Нямаше проблеми и излязох. Отвън Цеката, Мърдата и Княгинята ме очакваха, а аз ги попитах:
― Какво стана? Защо се изстреляхте като ракети?
― Абе, Лазе, ти сляп ли си бе човек? Не виждаш ли, че магазинерът е българин! ― прошепна Мърдата, а Цеката и Княгинята го потвърдиха с кимване на глави.
Загледах се в чернокосия, набит, як мъж с мустаци, който не спираше да дава наставления на сътрудниците си, сканирах го от главата до петите, обработих получените данни, убедих се в думите на съотборниците си и най-накрая ми просветна:
― Това обяснява ситуацията!
Хванахме автобус от градския транспорт в посока хотела. Настанихме се на две двойни седалки, които бяха обърнати една към друга, и тъкмо взех да се успокоявам, когато забелязах, че Мърдата си бе сменил панталоните.
― Къде отидоха тъмносините ти джинси, Мърда? ― попитах го аз и бях убеден, че ще ми каже как ги е зарязал, след като си е взел новите.
Старите му бяха толкова изтъркани, че докато бе дошъл и неговият ред да ги поноси, преди това със сигурност бяха преминали през пет или шест човека, и то за минимум по две години.
― Гледай тук, Лазе! ― отвърна той.
Изправи се и бавно взе да разкопчава ципа на панталона си. Опитваше се да запази равновесие в движещия се автобус, а това доведе до клатушкането му досущ като стриптизьор.
Отдолу се показа друг панталон, само че дънков. Едва след като свали и неговият цип, стигна до старите си тъмносини джинси. Закопча се в обратна последователност и доволен си седна на мястото.
Веднага след него Цеката повтори шоуто. Ситуацията бе същата, само дето редът на обличане бе малко по-различен.
Княгинята не носеше нито сакове, нито чанти. Бе облечена с някаква огромна блуза, която я правеше да изглежда дебела, а на дължина достигаше до коленете ú. Явно счете, че е дошъл и нейният ред, защото стана и мощно я вдигна.
Онова, което видях, ме запрати за енти път на финалната права на 400 метра.
„Ако така продължават нещата, скоро няма да имам сили да участвам в състезания!” ― притесних си аз и се загледах от по-близко разстояние.
Бе привързала около тялото си всевъзможни чорапи и чорапогащи, фланелки и блузи, горнища и долнища на бански, а десетки други по-дребни артикули бе захванала посредством безопасни игли и карфици.
След като и тя си седна на мястото, Цеката и Мърдата започнаха да вадят от джобовете, саковете и торбите всичко онова, с което се бяха сдобили през днешния „пазарен” ден, при това заедно с етикетите и закачалките, а аз директно потънах в дън земя. Последваха споглеждания на пътниците помежду им и си помислих, че краят ни дойде. Незнайно защо обаче германците реагираха единствено с широко отворени очи. Тези хора или бяха прекалено наивни или просто мозъците им бяха блокирали.
Прибрахме се в хотела, оставихме нещата по стаите и отидохме на вечеря. Прекрачвайки прага на ресторанта, бяхме посрещнати от няколко стотин чуждестранни треньори и състезатели, все едно, че бяхме холивудски звезди. Одобрителни подсвирвания, примесени с бурни ръкопляскания и потропвания на приборите по масите, изпълниха огромното пространство. Не ни оставиха да се навечеряме на спокойствие, докато Цеката не определи точен час за тазвечерния чейндж. Написа с черен флумастер на един лист хартия 20:00 и поясни:
― Чейндж! Чейндж! ― след което се изкачи върху една от масите, вдигна листа над глава и въртейки се около собствената си ос, го доведе до знанието на всички.
Точно в 20:00 часа отборите бяха заели позиции, както пред стаите, така и по фоайета и коридори. Цеката застана в средата на витото стълбище, огледа със задоволство строилите се в негова чест поддръжници и подобно на главнокомандващ армия, даде началото:
― Чейййндж! ― и стана страшно.
Обстановката заприлича на щурма на Зимния дворец по време на Октомврийската социалистическа революция от 1917 г., с тази разлика, че тук ролята на двореца играеха стаите на Цеката, Княгинята и Мърдата, както и самите те, разбира се. Всички се опитваха да стигнат до тях, всички искаха да потъргуват с тях, всички разбираха, че те бяха най-добрите.
Останалите българи също се включиха. Кой повече, кой по-малко – всеки успя да смени по нещо.
Тъй като не притежавах нищо, с което да участвам, наблюдавах шоуто отстрани. Не след дълго ми направи впечатление, че Жиката, който беше най-голямата ни надежда за медал в дисциплината хвърляне на диск, изпитваше сериозни затруднения. Бе толкова грамаден, че никой не желаеше да сменя с него. Опита се да заблуди няколко човека, предлагайки им потника си в сгънато състояние, но когато те го разтвореха, за да го разгледат, той се разгръщаше и стигаше до глезените им. В този си вид приличаше на нощница и кандидат-чейнджаджиите, естествено, се отказваха.
Реших да се направя на мъж и му заявих, че бих могъл да му помогна:
― Жика, дай аз да пробвам! Само виж дали можеш да намериш някакъв целофан или нещо подобно.
― Защо не дойдеш до нашата стая? ― зарадва се той като малко дете и добави:
― Заедно съм с Тони Хърбела - онзи, дето събира шишарки („шишарки” наричахме бегачите на средни и дълги разстояния, понеже тренираха предимно по паркове и гори) - и съм сигурен, че той притежава онова, което ти е необходимо.
― Хърбел, да ти се намира някакъв найлонов плик или торбичка? ― попита го Жиката.
― Тони-Бонбони от Горна Оряховица разполага с всичко! ― отговори баш майсторски Хърбела и се наду като жабок.
Извади от гардероба един стар куфар и го разтвори пред очите ни.
― Хайде, стига бе! ― удари ме гръм от ясно небе. Куфарът бе пълен с фъстъци, и то с онези, които напразно издирвах цял ден.
― Нищо чудно, че по магазините ги няма! Колко опаковки има тук, бе Тони? ― полюбопитствах аз.
― Нито повече, нито по-малко от 300! ― отвърна той и се зае да ги пренарежда с такова усърдие, сякаш отделните пакетчета представляваха кюлчета чисто злато.
― За какво са ти толкова много фъстъци? Дай и на мен малко, ще ти ги платя!
― Какви ги приказваш, човече? Братовчед ми Венци държи заведение в центъра на Горна Оряховица. Знаеш ли каква яка далавера е това? Една порция от 100 грама там върви три кинта, само защото тези ядки се водят за кашу. Като я „пощипнеш” по мъничко оттук-по мъничко оттам, от тези 300 пакетчета тук ще излязат към 400-450 порции. Ха сега ги умножи по три! Е, какво ще кажеш? ― попита ме Хърбела и недочака отговора:
― Правилно, влагаш 300 марки, което няма и 100 лева, и след това прибираш минимум 1300. Следваш ли ми мисълта, приятел?
― И ти, и братовчед ти сте голяма работа! ― признах аз и за пореден път усетих колко неподготвен спрямо останалите си съотборници се оказвах.
Тези хора печелеха и от въздуха. Оставаше и на състезанията да се представят толкова добре и май щеше да се наложи да се откажа от леката атлетика чрез държавен вестник.
― Ето го и пликчето. Как мислиш, става ли?
― Супер е! Жика, дай да сложим потника ти вътре и да се пробваме наново ― предложих аз и се захванах с изпълнението на задачата.
След минутка бях готов и помолих Хърбела да ми услужи с един от своите потници, който смятах да използвам за примамка.
Излязохме навън, разходихме се насам-натам, казах на Жиката да се покрие и срам не срам, заприказвах един англичанин:
― Ескюз ми, мистър, чейндж? ― и му показах примамката.
Погледна човекът потника, хареса му и взе да се чуди какво да ми предложи в замяна.
― Вземи му горнището на грейката! ― подсказа отнякъде Жиката.
Послушах го и я посочих, но англичанинът като че ли не бе съвсем съгласен. Тогава извадих плика и му рекох:
― Ню, ню, май френд! ― и настоятелно му го наврях в ръцете.
― О’кей! ― отвърна той и съблече горнището си.
Грабнах го и моментално се отдалечих. След няколко метра Жиката се присъедини към мен и ме потупа по рамото.
― Евала, брато!
― По-полека, бе Жика, ще ми счупиш гръбнака! ― леко присвит, но с горд глас произнесох аз.
Загледахме се в англичанина от по-далечно разстояние. Бе успял да разопакова придобивката си и се канеше да я разгледа. Хвана я за презрамките и чудото се случи. Оказа се, че държеше „нощница” в ръцете си.
Десет секунди му бяха необходими, за да извади езика си, защото го бе глътнал. Щом се опомни, се огледа встрани, но не успя да ни открие. Пространството помежду ни се бе запълнило с хора, наброяващи минимум стотина души. Пое дълбоко въздух, преглътна прецакването си, зареди се с допълнително количество енергия и се зае да прецака някой друг. Сигурен бях, че ще успее, защото сгъна потника и го постави обратно в плика, след което го запечата. И наистина, когато малко по-късно забелязах „нощницата” в един испанец, после в един индиец, унгарец и така нататък, разбрах колко съм бил прав.
На следващия ден насочих вниманието си изцяло към състезанията. Направих една специална тренировка и се прибрах в хотела. Цеката, Княгинята и Мърдата продължиха нашествието си по магазините на Дрезден и се завърнаха едва в късния следобед.
Проблемът, който ни налегна по време на вечерята, бе, меко казано, неочакван. Оказа се, че 14-те на брой юноши и мъже в нашия отбор разполагахме единствено с три локомотивски и два национални потника. Всички останали бяха сменени и сега бяха притежание на чуждестранни състезатели. Явно всеки от нас си е мислел, че за съревнованието ще вземе от някой от съотборниците си назаем.
(продължението следва)