автор: nironi

Уличната лампа излиза от стаята
след нея излизам и аз
утрото още рита в майка си
на обувките давам газ

към автобусната спирка -
тиха като ашрам
думите в мантри стривам -
и седя като истукан
а милионите в мене ампери питат
на кого да ги дам

Първият рейс със сънни рибари
го вземам без абордажи
кондукторка къса усмивки, гледа да свари –
на всеки наслука да каже
a аз си пътувам без въдица -
просто ще вадя слънцето от морето

ха - то ме извади, докато мръдна и
ето ме, виснал пред него - то е бебе сега -
бебе съм аз
двамата нищо не знаем за Дядо Мраз
в яслата на вселената лазим -
обратното на вечерен час
и светът е ухилен и кротък
целият е в анфас

после си тръгвам - без зрънце пясък -
само тези ампери дето не спират да питат
докога само аз, само аз, само аз.