автор: sia

Преди дни мой приятел ми подари цвете.
То е дърво в саксия, бенджамин.
Някой му го е подарил отдавна и отдавна го моля да ми го подари.
Аз не се притеснявам да искам. Не от всеки.

Той все ми отказваше и тогава – никакъв ден, изведнъж каза –
добре, вземай го.
Взех го веднага, обичам цветята, те не живеят много с мен, не разбирам защо,
дори моят бенджамин умря, след 4 години близо.
Сега взех този, целувах го, молих го да живее.
Защото го обичам и защото е подарък от скъп приятел, при който живя дълго.
Прекрасен е. Стига високо до гърдите ми, а аз съм висока
Тънък е.
Но е моята гора…

Наскоро подарих един скъп, много скъп парфюм,
който не бих си купила, подарък от мой колега и приятел,
на друг приятел. Не зная защо му го подарих.
Просто той отдавна му се радваше. Не беше пълен.
Но ми беше скъп, във всякакъв смисъл.
Аз обичам добрите ухания. В повечето случаи те скъпи…
За сетен път разбрах – не си струва да
подаряваш нещо, което не ти е скъпо.

Пращаш стари, добри, скъпи дрехи
на някоя благотворителна акция – добре,
но това е като да освобождаваш гардероба си –
правиш добро, като правиш добро и на себе си –
да освободиш място за следващите…
Дали наистина им носи някаква радост!?
Не, няма да съдя никой, при все че -
прости ми, Боже, понякога искам да им крещя –
прости ми, гневна съм, какво струват
само дрехите им – те няма да стоплят сираците,
няма да стоплят никой.
Дрехите, вещите, не топлят ли само временно – те не носят
топлината на очите – да ме видиш…
Да ме милваш, да ми кажеш нещо.
Да усетиш тъгата ми.
Да ми дадеш кураж.

И спомних си - преди време подарих най-тежкото злато, което някога
съм имала, голям, скъп пръстен, подарък от мои приятели за мой празник.
Подарих го на много, много скъп човек, защото го хареса.
Един ден ми каза, че е продала всичкото си злато. Някаква криза.
Не се поколебах нито секунда – и пръстена ли?
Тя се засмя – всичко, всичко.
Нещо в мен вътре ахна. Болезнено.
После дойде изненадата от болката. Суетна беше.
После почервенях. Няма по-тежка от собствената ми присъда…
И защото тя ми го каза също без да се забави, без колебание –
тя беше сигурна, че може да ми го каже направо и спокойно,
вярваше ми.
След секунди бях благодарна, че пръстена й е помогнал…
но, за сетен път разбрах, че в мен, там някъде, все пак -
живее някаква, макар и дребна, макар и мимолетна -
суета - какво нещастие...

....................................................
и с благодарност за срещата ми със стар прекрасен приятел,
благодяря ти, че ме намери...